… и в един миг изскочи от мъглата.
Почти цял фалан бе изучавал релефната карта, която направиха до укреплението на Търл. Сега му се стори, че е мравка и я гледа откъм земята.
Запълзя нагоре по брега и си избра камък, който да го скрие от очите на тварите под реещия се завод.
Мравка, взираща се в мравуняк. Още не беше толкова наблизо, но острото зрение бе едно от преимуществата на червенокожите. Виждаше човешки силуети; движенията им подсказваха, че вършат някаква работа или се събират на групички да общуват. Някои носеха товари и по позата им позна, че са помъкнали малките си. Ту излизаха от черната сянка, ту отново се скриваха под огромния диск.
Мършоядите твърдяха, че някога било завод, но Тегър го възприемаше като град, останал от Строителите. Сега вече — град на вампирите…
Преброи най-много двайсетина заедно с няколкото при реката, обаче в сянката трябваше да има още хиляди. Ако въздушният град паднеше, щеше да смаже повечето от тях. А разлетелите се успоредно на земята парчета биха довършили почти всички оцелели.
Нещо висеше; приличаше на спирална стълба без опора. Дали пък не можеше да се изкачи по нея?
Но как да я достигне? Доколкото успя да прецени разстоянията в променливите струи на мъглата, до въздушния град имаше към хиляда и двеста разкрача по течението, и то по обширна кална равнина, в която Реката-дом бе прорязала множество канали. Основното русло минаваше точно под града. Тук-там вампирите се показваха, за да се напият.
Съвсем наблизо до Здрачното леговище водата заобикаляше нещо грамадно с килнат квадратен покрив, полузаровен в тинята. Някаква останка от Падането на градовете, не се съмняваше в това. Вампирите наоколо май не я отбягваха.
Жалко, че не умееше да плува. Би ли могъл да се скрие в реката и да напредва под вода? Или много скоро би се вкочанил от студ? Дали уханието на вампирите щеше да надделее над волята му?
И имаше ли тук речни хора? Беше готов да потърси помощ от тях.
Мъглата му пречеше да оглежда, ситният дъждец го мокреше, а неясен глас проникна в ушите му:
— Значи наистина си толкова силен, колкото смяташе.
Тегър изпръхтя. Умът му не пожела отново да си спомня на какво го научи в последните си мигове умиращата вампирка, а се зае с друга задача.
— Шепот, как успя да ме изпревариш?
Мълчание.
Питаше се вече дали всъщност Шепот не е някаква машина, съхранила се от загиналата цивилизация на Строителите. Или все пак беше бродещ дух, измъчван от страшни тайни? Кой знае! Шепот не отговаряше на никакви въпроси за самия себе си.
Тогава да попита друго…
— Има ли начин да стоварим въздушния град върху Здрачното леговище?
— Не ми е известен нито един.
— От баща си съм чувал, че Строителите на градове пускали мълнии по сребърни нишки и използвали силата им. Можем да ги изключим! Ще намерим нишките и ще ги разкъсаме!
— Отблъскващите се плоскости — поучително започна Шепот — не се нуждаят от енергия, макар тя да е била необходима при направата им. Тяхно присъщо свойство е да се оттласкват от скрита, образуващ основата на света.
Е, значи и това беше невъзможно. Тегър промърмори с явна горчивина:
— Толкова много знаеш и толкова криеш… Ти да не си от мършоядите?
Пак мълчание.
Защо да се озадачава, че разстоянията не означават нищо за един бродещ дух? Или че въображението на безумеца е още по-бързо от мисълта му? Пък и щом събирачите можеха да надбягат дори смъртно уплашен червенокож, защо да няма още по-бързи същества и от тях?
Да, но мършоядите изобщо не бяха пъргави. Макар и да се криеха умело, не му се вярваше Шепот да е мършояд.
Мъглата се стелеше — ту откриваше част от пейзажа, ту отново го скриваше. Скоро щеше да притъмнее съвсем. През редките пролуки в облаците Тегър зърваше синьо-бяло сияние. Дъгата си оставаше все същата, каквото и да бе сполетяло неговия свят.
Оживлението под реещото се туловище растеше. Вампирите се събуждаха.
— Трябва да се скрием.
— Знам едно място, но и то може да не те спаси.
— Че защо?
Твърде остро съзнаваше, че по тялото му избива пот. Дъждът я отмиваше, но вампирите сигурно щяха да усетят миризмата дори от цял пеши преход.
Изчака мъглата да се сгъсти. Шепот не се обади повече. Червенокожият запълзя на колене и длани към реката. Хвана сабята в ръка, преди да се потопи. Знае ли какво живее в тази кафеникава вода… Пък и ако докопа някоя риба, тъкмо ще има с какво да засити глада си.
Сепна се, когато водата се надигна до препаската му. Дали трябваше да изпере и онова парче плат на Валавиргилин?