Речните хора казваха, че вампирите не плуват. Но и Тегър беше жител на степта. Никога не се бе опитвал да плува.
Водата стигна до глезените му, после до коленете… Спря за миг, колкото да метне торбата през рамо. Бе си забравил препаската. Прибра сабята в ножницата на гърба си. Ръцете му трябваше да са свободни, ако искаше да плува като Рубалабъл… Стига това да беше по силите на червенокож! Но водата не се вдигаше по-нагоре, само заливаше бедрата му. Накрая излезе в калта.
— Насам — подсказа Шепот, пак отдалеч. — Върви по течението.
Бе преджапал трийсетина разкрача по плитчините, за да стигне до мокра буца земя, която дори не заслужаваше да бъде наречена остров. Вампирите се трупаха на брега. Един, после още един нагазиха и тръгнаха към него.
Втурна се по течението под сянката, твърде голяма, за да е друго освен капризи на мъглата. Питаше се дали кръвопийците се бият по-зле, когато са до колене във водата. Това май наистина беше най-подходящото място за последна схватка.
Не се плашеше от мисълта за смъртта. „Убих една вампирка, защото не е Уорвия“ — призна си. Но когато изтреби шестте твари, струваше му се, че убива Уорвия отново и отново заради онова, което бе сторила през нощта… и тогава ликуваше.
Ако изтребеше още вампири, щеше да я прогони напълно от мислите си.
Краката му шляпаха в калта, а чудовищната сянка се местеше. Беше с твърде резки очертания. И изведнъж стана плътна, сгъсти се до него. Тегър замахна със сабята си и острието издрънча о нещо. Почука с юмрук.
Не бе попаднал на поредната илюзия, сътворена от мъглата. Нещото се лющеше и имаше еластичността на напластени тънки слоеве метал.
Сети се. Видя го отдалеч — килнатия квадрат, натрапчиво подсказващ, че е нечие творение. Ако половината се криеше под тинята, значи едната му страна беше петнадесет разкрача. По краищата имаше халки като за прокарване на въжета. Дебел стълб се издигаше по средата. В един от още показващите се ъгли имаше макара, но въже не се виждаше.
Най-високият ъгъл се издуваше навън.
(Шепот си мълчеше. Тегър вече свикна, че невидимият му спътник говори рядко. Може би очакваше сам да се оправя. Но защо?)
Тук не надушваше вампирското ухание.
Ако се вярва на преданията, преди стотици или хиляди фалани множество летящи машини паднали от небето заедно с въздушните градове. Повечето вече ги нямаше, изядени от ръждата или скрити под натрупалата се пръст. Случваше се хора от някоя раса да се натъкнат на куха черупка или пък на напукани прозрачни прозорци. Рядко намираха нещо по-интересно.
Например големи плочи за пренасяне на товари, прекалено обемисти, за да се поберат във возило.
Мъглата си играеше с очите му, но той успяваше да разгледа все повече подробности. Издутината във високия ъгъл приличаше на събрани сапунени мехури и също като тях беше прозрачна — можеше да наднича вътре. Една от многото страни като че беше покрита с паяжини, през другите обаче виждаше ясно.
Тегър искаше да се покатери, но горната повърхност се оказа прекалено хлъзгава заради дъжда и калта.
Нямаше време за губене. Знаеше, че е надбягал преследвачите си, но колкото и бавно да джапаха в плитчините, вампирите щяха да го настигнат. Отстъпи няколко крачки и се засили.
Някъде по средата загуби предимството на набраната скорост. Мигновено се просна по корем, разперил ръце и крака. Тук вече нямаше кал. По метала май бе нанесено друго покритие — грапаво, предлагащо сигурна опора дори когато е мокро. Тегър запълзя нагоре.
Видя, че в издутината има и рамки от боядисан метал. Веднага забеляза откъде се влиза, защото вратата висеше накриво само на една панта. Пръстите му докопаха ръба, той се издърпа и се претърколи вътре.
И веднага се поддаде на изкушението да надникне. Долу стоеше вампирка — отметнала глава назад. Взираше се в него.
Тварите станаха две. После четири.
Пресегна се и хвана края на увисналата врата. Единият му крак натроши нещо хрускаво в търсене на опора. Дори не си позволи да трепне. Завъртя вратата — не беше тежка — и я намести. Имаше си ключалка, но не знаеше какво да я прави.
Вампирите започнаха да се катерят. Хлъзгаха се надолу и опитваха отново.
Вратата нямаше да ги спре. Тегър разчиташе на стръмния наклон. Иначе този мехур щеше да им послужи като килер с припаси.
— Шепот, сега какво да сторя? — попита, без да очаква отговор.
Май се бе изгубил някъде навън. При вампирите. Досмеша го — не се притесняваше за безопасността на безплътния събеседник, дори да е насред гадните твари!
Свали торбата от рамото си. Искаше да има светлина, а и вече не би се изложил на кой знае каква заплаха, ако запали огън. Защрака с паливото си.