Първо огледа хрускавите парчета. Бе виждал много кости на хора и животни. Явно петата му беше надробила нечии ребра.
Пилотът принадлежеше към непозната за него раса — по-висок от червенокожите, с едри кокали и дълги ръце. От дрехите му бяха останали само загубили цвета си парцалчета. Имаше масивната челюст на хуманоид, хранил се с растения.
Брей, скелет! Трудно му беше да си представи, че мършоядите не са го докопали навремето.
Можеше обаче да предположи колко преситени и непосилно заети са били след Падането на градовете. Сигурно след като са разбрали, че трудно ще се покатерят в повредената машина, за да стигнат до трупа в кабината, са се отказали. Сметнали са, че и никой друг няма да тършува вътре, за да порицае после небрежните чистачи на света.
Заслепен от пламъка, вече не различаваше вампирите долу. Единият извит прозорец не беше покрит с паяжини, както му се стори отначало, а напукан. Другите изглеждаха непокътнати.
Пред него имаше плъзгачи, удобни за пръстите му — местеха се наляво и надясно или нагоре и надолу. Намери малка вратичка с ширина две разперени длани, после друга, двойно по-голяма, обаче не можа да ги отвори. Разгледа и кръг върху лост, подвижен във всички посоки, но само ако го хванеше с двете си ръце и напънеше докрай мускулите си. Старателно опита всички плъзгачи. Нищо не се промени.
Праханта му вече тлееше, а друго за горене в кабината нямаше.
Ако Уорвия беше тук… Тя щеше да измисли нещо.
Ако Уорвия беше тук… Би й казал, че никога не се е съмнявал в нея. Не избра по своя воля да разкъса връзката им, а се бе поддала на ухание, гасящо ума и пленяващо душата.
Хм, откога ли чуваше вампирската песен, без да се усети? В здрача се обърна към триъгълно лице, надничащо с копнеж вътре.
Животно! С мозък, наполовина колкото на разумните раси. Ако самката се досетеше за какво служи затворената врата, Тегър можеше да се смята за мъртъв. Знаеше обаче от какво трябва да се страхува повече — от миризмата, която ще го принуди сам да отвори и да изскочи навън. Той кресна отчаяно:
— Шепот!
В първия миг съществото навън се дръпна уплашено, но сякаш му отговори с песента си.
Червенокожият се извъртя на пети и заби с цялата си мощ юмрук в една от малките вратички. Тя изпука и се отвори. Кухината не беше много обширна, но все пак Откри каквото търсеше — дебела книга със сухи листове от леснозапалимо вещество.
Вампирката отскочи, щом пламъкът се разгоря. Всъщност вече бяха две самки и самец, които се крепяха някак над прозрачния мехур и чакаха.
Тегър вдигна усукания запален лист над главата си. Видя, че къса от книга с карти. Имаше кесия, пълна със сух прах, и странно оформен кинжал. Прибра го. Друго не намери.
Затова заблъска с юмрук по-голямата врата, колкото и да го болеше. Накрая я насили.
Само че отворът беше съвсем плитък. Загадъчна гледка — хаос от дребни топчета по стената. Вътрешностите на машина, сътворена от Строителите на градове. Тегър провери дали случайно сребърни нишки не свързват топчетата. Нали те бяха пренасяли силата? Разочарова се, защото нямаше нито една.
Докосна едновременно две топчета с върховете на пръстите си.
Мускулите на ръцете му се сгърчиха и го отхвърлиха право към седалката на отдавна мъртвия пилот. Няколко ужасни мига сякаш бе забравил как се диша.
Това ли изпитва човек, ударен от мълния? Ама че мощ! Спокойно можеше и да го убие…
Смачка още един лист и го запали пред стената с топчетата.
Този път се взря внимателно — между някои от тях минаваха прашни черти. Нещо като че събра отломъците в ума му. Извади парчето плат, което открадна от Валавиргилин. Чудатият кинжал нямаше острие, само плосък край. Отряза тънка ивица от плата със затъпената си сабя.
Значи трябваше да я нагласи върху следата от прашеца.
Опря предпазливо ивицата в двата края и се дръпна веднага. Този път мълнията не го раздруса толкова болезнено.
Уханието… нямаше да издържи цяла вечност, но засега се бореше с вампирката, пееща сякаш в главата му. Озъби се ядно на тварите и насили ума си да работи.
Някаква ръкавица? Опита да държи плата през кърпата си. Безполезно. Хвана кинжала, пусна ивицата и я нагласи полека с края му, за да свърже двете топчета.
Внезапно нещо засия. Не видя какво — светеше навън. Сякаш слънцето се бе прокраднало зад гърбовете на вампирите. Изпищяха и се помъчиха да избягат от светлината. Самките се плъзнаха по наклона, самецът падна от ръба.
Вече нямаше нужда от огън, отразеното сияние му стигаше.
Остави първата ивичка на мястото й. Отряза друга и започна да опитва с нея. Зъбите го наболяваха от стискането на собствените му челюсти. Чуваше скимтенето си, усещаше как ужасно му се иска да се хвърли през вратата и да последва двете самки в калта. Но си повтаряше: „Уорвия, успях! Пуснах мълниите!“