Тъжната флейта седеше на скалата над тях и бдеше. Арфиста помоли:
— Ще събудиш ли Уорвия?
— Ей сега.
Вала се вмъкна обратно в товарния корпус. Нямаше смисъл да вдига от сън всички, но Уорвия вероятно би различила подробности, а и може би щеше да познае по нещо дали Тегър е запалил онази светлина.
— Уорвия?
— Будна съм.
— Ела да погледнеш.
Дъждът ту плющеше, ту спираше, размятан от вятъра. Успяха да различат, че сиянието идва не от една точка, а от наклонена черта.
Примига и пак светна. Уорвия промърмори:
— Тегър обича да пипа и да опитва.
— Сигурна ли си, че е той?
— Откъде да знам? — сопна се червенокожата.
Взираха се напрегнато, след малко Арфиста подхвърли:
— Светлината би държала настрани вампирите, стига да е достатъчно силна.
Уорвия се бе подпряла на скалата. Спеше.
— Събуди ме, ако забележиш някаква промяна — каза Вала. — Ще остана навън, но имам нужда от одеяло.
Понечи да влезе в товарния корпус, за да вземе две — едно за себе си и едно за червенокожата.
Сиянието затрептя отново. Тя се обърна да види какво става.
Много ярка точка се отдели от наклонената черта и се понесе право нагоре.
Товарната платформа се тресеше, сякаш всеки миг щеше да се пръсне на парчета. Тегър се бе вкопчил в креслото, както би притиснал Уорвия към себе си. Дали можеше да освободи едната си ръка, за да махне ивичката черна тъкан?
Това ли искаше? Друсането нямаше да го убие, в края на краищата, само зъбите му тракаха.
Каква ли беше причината? Полуразпаднал се двигател? Или пък си е в пълна изправност и само върши онова, за което е подадена команда — опитва се да издигне товарната платформа заедно с речното корито, в което е затънала?
Докато умът му прехвърляше догадките, пръстите местеха усърдно плъзгачите.
Флуп! Пак угаси светлината. Този нищо не прави, следващият също… Аха, с тоя се спира вятърът. Пусна го пак. Един от плъзгачите предизвика зловещо стържене някъде долу, но без да причини видими щети.
Нещо се подаваше от сенчестата ниша, където отдавна мъртвият пилот трябваше да си пъха коленете. Голям лост с раздвоена дръжка накрая… само че ръката на Тегър изобщо не успяваше да го помръдне.
Стисна зъби, обви креслото с крака, стисна дръжката с двете си ръце и дръпна яростно.
Никакъв резултат. Добре де… Този път бутна напред.
И завъртя.
Лостът като че по своя воля се изтръгна от пръстите му, а челото му се удари болезнено в таблото с плъзгачите. Мощен тласък го запрати към небето.
„Ивицата! Махни я веднага!…“ Не смееше обаче да се пусне от креслото и след малко се поздрави, че не стори някоя глупост. Колкото и тъмна да беше нощта, виждаше как реката се смалява под него. Ако паднеше от такава височина, нямаше дори нищожен шанс за оцеляване.
Кабината се завъртя и Тегър зърна полупотъналата в калта квадратна плоча с дупка в единия край. Бе отделил прозрачния мехур, откъдето се управляваше товарната платформа.
После усети с вътрешностите си, че пада. Скоро обаче кабината се ускори на трийсетина човешки ръста над равнината. И се понесе право към въздушния град.
Трябваше да има все някакъв начин да я управлява…
Но можеше ли да има пълно доверие на Шепот?
Странният глас го отведе до товарната платформа, подсказа му да вземе от тънката черна тъкан на Валавиргилин. А какво ли щеше да стори Шепот, ако не бе успял да го подтикне към такива постъпки? Сега тази част от повредената машина се бе насочила към въздушния си пристан.
Червенокожият не се съмняваше, че именно намеците на другия го бяха насочили натам. Да му се довери означаваше да остави нещата да се случват. Само че не знаеше що за същество се крие зад потайния глас и към какво всъщност се стреми…
Дъждовните струи по извитите прозорци му пречеха да се ориентира. В проблясъците на мълниите и отраженията от Дъгата забеляза, че доближава плоско тъмно туловище… и изведнъж се озова насред облак кряскащи птици.
Дали вампирите можеха да летят? Но дори в мократа тъма позна тварите наоколо — синьоперести грабливци, почти същите като в земите на неговото племе. Крилете им бяха по-дълги от разперените му ръце. Птиците се рееха умело по въздушните течения. И бяха месоядни — случваше се, макар и рядко, да отнесат някое дете от племената на пастирите. За пръв път обаче виждаше толкова многобройно ято.
Не би успял да се провре през гъмжилото, дори ако знаеше как да управлява машината. Не отдели ръцете си от облегалката на креслото.
Крилатите твари се отдръпнаха и образуваха кръг около кабината. — Която пък бе застинала неподвижно във въздуха.