Безброй птици кръжаха с разперени криле и начесто се спускаха да грабнат… какво? Щом се въдеха в такова множество тук, значи намираха изобилна плячка. Може би и други твари се хранеха с изсмуканите трупове, захвърляни от вампирите.
Въпреки всичко не му се вярваше още някое същество освен птиците да се е заселило във въздушния град.
О, я почакай… На отвесната външна страна на дока имаше паяжина, обърната надясно. Наведе се, с риск за живота си, да я разгледа по-добре.
Когато слънцето огрееше по-силно нишките, те хвърляха бронзови отблясъци, но иначе едва-едва се забелязваха. Не можеше да прецени на око размерите на паяжината заради странния начин, по който тя се делеше на все по-дребни частички в краищата. На ширина май достигаше ръста на тревопасен великан. А неподвижната черна точка в средата може би беше съществото, изплело самата паяжина. Дали е умряло от глад?
Изобщо не забелязваше други насекоми, грабливците вероятно ги бяха изтребили отдавна. Вече се питаше как той самият ще се спасява от гладната смърт. Явно не разполагаше с много време. Това обаче си го знаеше и преди!
Творението, което мислено наричаше „град“, му беше чуждо и непознато в почти всяка своя подробност. Не знаеше всъщност какво представлява видяното. Начупените несиметрични постройки постепенно се издигаха към центъра, където над всичко стърчеше отвесна тръба.
Тегър затича.
И внезапно страхът му изчезна. Така щеше да разглежда по-бързо, без да се помайва. Отначало пристанът беше широк осем човешки ръста, после се стесни до два, но продължаваше. Вече не беше док, а само ръб.
Обиколната улица… Край нея се редяха градежи. Някои имаха врати. Тук-там между грамадите се провираха тесни улички. Имаше и някакви закръглени здания без отвори, по които бяха прикачени стълбички за катерене чак до плоските им покриви.
Отново заваля. Трябваше да внимава повече как и къде стъпва, но повърхността под краката му оставаше грапава, а водата се стичаше в канавка по вътрешната страна на Обиколната улица.
Тъкмо се сгряваше приятно от тичането и зърна нещо ново — широк път, преминаващ в стъпала, а от двете му страни…
Спря и поумува. Жилища? Познаваше огромните палатки на великаните, племето на Гинджерофър пък правеше по-малки. Бе виждал и постоянните домове на раси, склонни към уседнал живот. Но досега не се беше натъквал на такива весело нашарени кубове. Все пак реши, че са къщи — с врати според човешкия ръст, със засадени наоколо дървета. И с прозорци…
После! Продължи на бегом обиколката си.
Нататък нямаше повече къщи. Затова пък попадна на истинско изобилие от колосални форми — правоъгълни или като разкривени яйца, цели гори от тръби, плоски, чудновато извити метални мрежи. Не откриваше смисъла или предназначението на почти нищо от видяното. Важно обаче беше да добие представа какво има тук. Дреболиите щеше да остави за по-късно.
Бе насочил вниманието си само към града, почти не поглеждаше към ландшафта долу. Но по едно време реката отново се откри пред него, а върху редица от зъбати скали…
Колите!
Доколкото му беше известно, никоя раса не можеше да се сравни по остротата на зрението си с червенокожите пастири; не би сбъркал природна форма с тромавите очертания на возилата. Значи върху онзи хълм беше малкият керван на Валавиргилин.
Повечето хора в момента май се бяха разпръснали. Дълго не забелязваше признаци на живот, после една-две точици се изправиха, сякаш да се протегнат. Часови измежду великаните? Тегър пристъпи към ръба и размаха ръце, като че се опитваше да литне.
Дали щяха да го забележат?
Не и тук, както бе застанал пред объркващите окото творения на Строителите. Но ако зад него е само небето…
Имаше време и за това. Колите нямаше да изчезнат изведнъж.
Не е много лесно да се натъкнеш на изненада, когато всичко наоколо ти е непознато.
Обиколната улица отново се разширяваше. Далеч напред видя вратата, която бе отворил с ритник снощи. А тук, в левия край на дока, имаше друга улица, отклоняваща се навътре под прав ъгъл. Тъмна, широка поне осем човешки ръста, спускаща се стръмно надолу, докато всичко останало се издигаше полека към средата на града.
Свърна по нея.
Тичаше в мрак.
И скоро забави крачките си. Вонята би накарала всекиго да се замисли. Миризма на смърт и разложение, а в нея се вплиташе и нещо познато, нещо много опасно! Вече виждаше по-добре в тъмното. Улицата завиваше надясно и слизаше все по-надолу…