Тази тяхна приумица му се стори особено любопитна. Слава богу, никакви досадни животинки не се опитаха да похапнат от него през нощта. Може би все пак тук живееха само грабливците, които си намираха храна долу? Но ако във въздушния град бе възникнала някаква хранителна пирамида, тя естествено започваше от растенията…
Значи трябваше да е нащрек, все едно е излязъл на лов.
Какво още не биваше да пропуска?
На две тесни ивици бяха израснали лози, буквално разкъсали къщата зад гърба му. Прозорците бяха разкривени. Виждаше съсипаните от дъжда мебели.
Ама че жилища! Плоски повърхности, прави ъгли. Но в горния край на Улицата от стъпала се възвисяваше купол от вещество като това на прозорците, по-голям от три къщи, струпани накуп. Щом го видя, Тегър мислено го оприличи на очна ябълка, защото куполът отразяваше белите облаци. Всъщност нямаше собствен цвят. А тръбата, увенчала града, се издигаше още по-нависоко.
Вече навлизаше сред горните редици домове — по-просторни и с най-обширни градинки. Явно Строителите на градове са ценили прекрасния изглед…
Застана на нов ръб. Празното място под него представляваше почти правилен квадрат. В средата имаше вдлъбнатина, оформена като закръглената раковина на мида. По ъглите някога са били засадени четири дървета, но дъждът бе прокопал улеи в пръстта и от едното рухнало дърво стърчаха само корените.
На Тегър този басейн му хареса. Сякаш бе попаднал в крайбрежна пещера на някой от Скупчените острови. Загладеното дъно от непознато вещество синееше, имаше стълбички за по-удобно слизане. Дори и водопад — чучур със силна струя сред струпани скали в единия край. Водата от чучура и от дъждовете се оттичаше в дупка на дъното.
Веднага позна, че на пръстта в басейна не й е тук мястото. Твърде малко беше, за да е сипана нарочно. Въпреки това някои по-жилави растения се бяха вкоренили и напукваха упорито синьото дъно.
Място за плуване. Защо ли им е било потребно? Стълбичка за влизане и излизане. Дали защото иначе някой би могъл да се удави? Или самите Строители на градове са обичали да плуват, или пък понякога са им гостували речни хора…
Но защо бяха го оставили празен, след като веднъж са го направили?
Нищо не помръдваше сред редките туфи трева. Тегър си каза, че най-доброто време за лов е по здрач. Смяната на деня и нощта беше момент на трескаво оживление за тварите, свикнали да се изплъзват на кръвожадните хищници. Надяваше се да подгони нещо и да го приклещи в басейна.
А дотогава… Скочи в тревата по страните на квадрата и слезе в синята вдлъбнатина.
Каналът беше наполовина задръстен от кал. Но кръглата решетка се виждаше.
Под нея имаше гърло на тръба. И също така кръгъл капак с ширина колкото разперените пръсти на едната му ръка. Завърташе се на малка ос, а към него беше прикачена ръждясала верига. Тегър се обърна — би трябвало краят й да е отвъд ръба на басейна. Така човек, решил да отвори пътя на водата, само е дърпал капака, оставайки сух.
Опита се да го затвори. Не поддаваше. Налегна го с цялата си тежест и прогнилата тънка ос се пречупи. Той нагласи похлупака върху решетката. Водата не можеше да го отмести. Гледаше как басейнът започва да се пълни.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
СТРАЖА
Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.
Дневната светлина играеше по клепачите му. Луис понечи да се обърне, но се спря. Щеше да я събуди.
Паметта му полека се наместваше. Саур. Тъкачите. Долината на река Шенти. Най-задния, вампирите, расите, обединили се да ги изтребват, криещ се пазител…
Тя се завъртя в ръцете му. Златисто-сребриста козина, тънки устни. Гърдите й бяха почти плоски, зърната — щръкнали през козината. Саур се разбуди в миг. Заради голите черни клепачи кафявите й очи изглеждаха огромни.
Взря се в него, за да се убеди, че и той не спи. После… Не бе попитал предишния ден, защото се досети — утрото беше най-доброто време за ришатра при тъкачите. А той имаше нужда от това, и то до болка.
Тя обаче почувства, че нещо не е наред. Отдръпна полека главата си, за да го погледне в очите.
— Да не си много гладен след зазоряване?
— Понякога.
— Угнетен и разтревожен си.
— Вярно е. Извинявай.
Саур почака, но когато Луис не добави нищо, го попита:
— Днес ще ни учиш ли?
— Трябва да потърся растения, с които мога да се храня. Моята раса е всеядна. Червата ни имат нужда от груби влакна. Нали по-големите деца ще излязат на лов?…
— Да. И ние ще тръгнем с тях. От теб в гората ще научат повече, отколкото от мен тук. Вземи. Това щеше да е подаръкът ти на сбогуване, но мисля, че ще ти е от полза още сега.