Издърпа от ъгъла някаква вещ с ремъци. Луис я изнесе на слънце, за да й се полюбува. Сложно, прелестно везмо. Скъпоценен дар — раница, направена и украсена от тъкачите!
В угасналите въглени намери остатъци от снощната риба, грижливо увити в листа. Тази закуска го засити приятно.
Отиде навреме при Саур, която се опитваше да събере и поведе в една посока двайсетина деца, докато ги наставляваше за растенията, гъбите, животните и техните следи.
Вчера бе забелязал месести листа с формата на острие, растящи на лилави стъбла между корените на дърветата. И надолу по течението имаше почти същите, бяха годни за ядене.
Обикновено хората от всеядни раси, попаднали в непознати земи, наблюдаваха с какво се хранят местните жители и опитваха всичко, което сметнат за безопасно. Но нямаше как да си помогне с наблюдения сред хуманоиди, които не хапваха друго освен месо.
Пък и не би му се наложило да дели с тях каквото намери. Отровеше ли се, щеше да разчита на медицинския комплект. Ще опитва растенията едно по едно и ще следи състоянието си. Ако някое се окаже умерено вредно, може би пак би го ял по принуда, за да осигури на тялото си целулоза, калий или още някой микроелемент, липсващ в останалата храна.
Децата го гледаха с любопитство, докато отхапваше, дъвчеше, изхвърляше или прибираше находката в раницата си. Саур се стараеше да му помогне. Посочи му една отровна увивна лоза, преди да си е навлякъл беля с нея, после сини ягоди, които птиците много обичали. Бяха безвредни и имаха чудесен вкус на сладък лимон. Но гъбите колкото чинии за супа съдържаха силен алерген…
Стигнаха до езерцето малко преди децата. Саур докосна рамото му и го спря за миг. Водата беше спокойна. Коленете и гърбът на Луис нададоха безмълвен вопъл, когато приклекна.
Косата му… За пръв път в живота си я виждаше прошарена. И тази плетеница от бръчки около очите… Взираше се в белезите на възрастта.
Прониза го кисело съжаление. „Защо не се бях маскирал така, когато навършвах двеста години! Всички на купона щяха да се побъркат!“
Саур му се ухили лукаво.
— Да не се надяваше, че Стрил ще те навести в къщата?
Луис я зяпна, после избухна в искрен смях. Жената виждаше не неговата старост, а своята! Не се наложи да й отговори — децата пак се скупчиха около тях.
Искаше непременно да узнае нещо и можеше да постигне целта си най-лесно, като на свой ред поучава. Избра си едно момче с русолява козина, което се опитваше да привлече вниманието на Стрил с майсторското хвърляне на мрежата си.
— Паралд, знаеш ли, че някога всички хора са били еднакви?
Бяха чували за това, но се колебаеха между доверчивостта и съмненията си.
Той започна да рисува с клечка по пръстта: хомо хабилис в естествена големина. Опита се да постигне по-пълна прилика.
— Ето ви един пак-размножител. Нашите предтечи са живели на планета, подобна на моята — кълбо, обикалящо около светилото си, но много по-близо до центъра на звездната спирала. — Изобрази галактиката със спиралните й ръкави. — Ние сме тук. А паките са били там. — Не можеше да им нарисува тяхната планета. Никой не бе я виждал. — Там е виреело едно растение, наречено „дърво на живота“.
Зае се да промени своя хомо хабилис — направи главата му издута и уродлива, уголеми като топки всичките стави, надраска бръчки и гънки по кожата, а челюстите превърна в тъпа човка от сраснала се кост.
— И вие постепенно израствате от деца в зрели хора — каза на заобиколилите го. — Когато всички са били еднакви, още преди да бъде създаден Пръстенов свят, е имало деца, възрастни, които зачевали още деца, и трета разновидност, чиято задача е била да ги пази. Тогава възрастните не са били разумни. Щом някой натрупвал години, хапвал от дървото на живота…
— Тя хапвала — поправи го засменият Паралд.
Ясно, тук основният род в езика беше женският.
— След това заспивала — продължи невъзмутимо Луис — и се променяла в съня си като пеперудите. Лишавала се от своя пол. При пазителите мъжете и жените не се различават по нищо. Втвърдените челюсти замествали изпадалите зъби, черепната кутия се разширявала, ставите се раздували, за да дадат по-добра опора на мускулите, кожата се превръщала в труднопробиваема броня. След преобразяването тази разновидност ставала по-схватлива и силна, интересувало я единствено оцеляването на нейните деца. Пазителите се впускали в ужасни войни помежду си, за да осигурят надмощие на чедата си.
— Защо това не ни сполетява? — попита Стрил.
— Необходим е елемент, който почти не се намира в почвата по Дъгата. Вирусът, превръщащ размножителите в пазители, не може да живее без него. Но в една дълбока пещера под остров в Големия океан още има дърво на живота с вируси в корените си. Най-страшното свойство на пазителката е, че тя е готова на всичко в грижите за сродните й размножители. Който и да е построил Пръстенов свят, не е забравил да скрие добре дървото на живота, за да е недостъпно. То расте на изкуствена светлина в големи кухини под Картата на Марс. Но някой все пак се е добрал до него…