— Значи от това се плаши Живеещият в паяжината! — подвикна Паралд.
— Правилно. Той си мисли, че е открил един пазител в другия Голям океан, още един далеч срещу посоката на въртене по Дъгата, а може би и неколцина, които вършат някаква работа по страничните стени. Живеещият в паяжината няма родство с пазителите от която и да е човешка раса. Те ще го сметнат за свой враг, водени от инстинктите си. В момента обаче той владее антиметеоритната защита в Ремонтния център. С нея може да изпепели каквото си поиска, където и да е по Дъгата. Е, добре, тогава от кого трябва да се боим ние? От Живеещия в паяжината или от пазителите?
Децата потръпваха, кискаха се, започнаха да обсъждат шумно разказа му.
Луис ги слушаше и се учеше. Те знаеха за паките. Воините обаче бяха само мълва за тях, макар и в образа на броня с формата на пазител. Май всички хуманоидни раси познаваха този образ — като герой или чудовище.
След разгорещен спор децата като че заеха страната на Най-задния. Странните чужди същества не съперничеха на хората, не ги ограбваха, не ги насилваха. А кой можеше да им бъде по-чужд от Живеещия в паяжината? След малко всички се завтекоха да се къпят в езерото.
Луис се сети за още едно кореноплодно растение, подобно на цвеклото, и започна да копае. Саур го позяпа и попита:
— Е, Луийву, намери ли с какво да се нахраниш?
— Така ми се струва. Но няма опасност да затлъстея.
— А радваш ли се, че дойде при нас?
— О, да — отвърна той разсеяно.
Премисляше едно решение, което бе взел преди единадесет години.
— И все пак ти се искаше да си със Стрил.
Луис въздъхна. Би било голямо удоволствие да има Стрил в постелята си, но и забавлението, което му предложи Саур — с четиридесетгодишната си зрялост — при неговата възраст се доближаваше до границата на блудство с малолетни.
— Стрил е прекрасна — призна той. — Но ако тя бе останала с мен през нощта, нямаше да се зарадвам. Познавам богатството на расите, които навестявам, по дошлите при мен жени. Аз сега съм най-важният тук, независимо колко ценен съм за вас.
— Много!
— … и ти заяви правото си над мен. Но когато някой народ гладува, тормозят го хищници или воюва с друга раса, хората се опитват да познаят какво бих искал аз. Намирам някоя ослепителна млада красавица в леглото си и разбирам, че има проблем за решаване.
Бе дал два от дисковете си на крайбрежно племе, което имаше отчаяна нужда от превоз на тежки товари. Не смяташе да споделя подробности със Саур, затова каза само:
— Знанието е като ришатра. Имаш го, даваш го и не го губиш. Понякога обаче ми се налага да се разделям и с някои от инструментите си.
— От какво си настръхнал тази сутрин? Заради пазителите ли е?
Луис пусна поредния корен в раницата си. Станаха четири.
— Какво знаеш за тях?
— Слушам приказки от дете. В приказките те са герои, ала в края на времето разрушават Дъгата и целия свят. Двамата с Кидала вече не разказваме тези легенди на децата.
— Да, понякога са герои — съгласи се Луис. — Онези по страничните стени възстановяват двигателите, които задържат Дъгата на мястото й. Други унищожават нашественици. Но могат да бъдат и ужасна напаст. Живеещият в паяжината има едни записи и ако може да им се вярва, тъкмо пазители са изтребили всичко живо на една от нашите планети. Бедствието се случило по време на някаква тяхна война за повече територии, където да заселят своите размножители.
— А ти вярваш ли на записите му?
— Те са пълни и подробни.
— Ще поплуваме ли?
Към средата на следобеда момчетата повалиха местна разновидност на дребна антилопа. Отрязаха и издялкаха прът, на който я понесоха. Луис водеше доволната група по обратния път. Беше му донякъде приятно и тук да е най-силният мъж, както често се случваше. Хуманоидите на Пръстенов свят обикновено бяха по-дребни от него.
Рибарите си бяха тръгнали, корабът обаче още чакаше до пристана. Лодкарите бяха уловили няколко риби, огънят вече гореше. До здрач и антилопата се опече.
Тази вечер прозорецът в скалата показваше Пръстеновия свят от стена до стена — бяло-синя ивица с черно небе от двете страни.