Мелодията секна. Прозвуча глас:
— Няма ли да говориш с Живеещия в паяжината?
— Не и тази нощ.
Луис се огледа. Гласът беше детски, долавяше се и леко фъфлене. Имаше рехава мъглица, но тук нощите по принцип бяха ясни. Все нещо трябваше да забележи.
— Ще се покажеш ли?
Съвсем наблизо иззад нисък храст се надигна кошмарно видение. Сплъстена козина с цвета на нощта покриваше тялото. Големите зъби пресилваха усмивката. Дълги силни ръце, миниатюрна арфа в едната.
Стори му се, че мършоядът е мъжкар, но не можеше да е сигурен заради препаската. Почти нямаше окосмяване по лицето.
— Хубава препаска имаш — подхвърли Луис.
— И твоята раница е красива. По цялата долина на Шенти ценят изделията на тъкачите.
Луис знаеше това — бе ги виждал и десетки хиляди километри надолу по течението.
— Ти да не си страж на тъкачите?
— Страж ли? Какво е това?
— Ами пазиш им нещата нощем.
— Да, не пускаме крадците да се промъкнат.
— Но не ви плащат за обичайната…
Вместо отговор — какви ли бяха местните думи за прибиране на отпадъците и погребална служба? — детето подухна в дръжката на арфата си, пръстите на едната му ръка заиграха по дупките, а с другата задърпа струните. Изсвири няколко акорда и посочи инструмента си:
— Как би го нарекъл?
— Незаконно отроче на кавал и арфа. Нека да е каварфа.
— Значи за теб и аз ще се казвам Каварфа. Ти нали си Луис Ву?
— Как…
— Знаем, че си кипнал едно море далеч нагоре по Дъгата. — Каварфа се извърна и посочи. — Някъде там. След това изчезваш за четиридесет и един фалана, накрая те откриваме тук.
— Каварфа, съобщителните ви средства вдъхват страхопочитание. Как го правите?
Не очакваше отговор. Мършоядите също си пазеха тайните.
— Със слънчева светлина и огледала — охотно обясни Каварфа. — Живеещият в паяжината приятел ли ти беше?
— Съюзник, но не и приятел. Отношенията ни са доста сложни.
Невръстният хуманоид с остра брадичка се взираше внимателно в Луис, който пък се опитваше да не забелязва вонята на гнило в дъха му. Детето попита:
— Ще поговориш ли и с баща ми?
— Може би. Каква е възрастта ти?
— На почти четиридесет фалана съм.
Десет години…
— А баща ти на колко е?
— На сто и петдесет фалана.
— Моята възраст, измерена във фалани, доближава числото хиляда — каза Луис.
Появата на детето го подсещаше, че някой друг се крие наоколо. Бащата ли?
Как да сподели? И трябваше ли да го прави?
— Живеещият в паяжината, грамадният котарак, двама потомци на Строителите и аз спасихме всичко съществуващо по Дъгата.
Каварфа не продума. Вероятно си повтаряше наум факта, че някои от скиталците са безогледни лъжци.
— Имахме план как да постигнем целта си — продължи Луис. — Но така щяхме да изтребим някои… не!, много от хората, които искахме да спасим. И аз съм виновен като Живеещия в паяжината, но го намразих за стореното. Сега обаче откривам, че той е опазил много повече хора, отколкото си въобразявах.
— Значи е редно да му се извиниш. А може би и да му благодариш…
— Направих го вече. Каварфа, сигурно пак ще се срещнем да поприказваме, но моята раса има нужда от сън през нощта. Ако баща ти пожелае да ме намери, за един мършояд това няма да е странно.
— Остана ли ти лош вкус в устата от тази хапка?
Луис едва не се засмя. Намерил се кой да го пита за лошия вкус! Но гласът не беше на Каварфа…
Обърна се на входа.
— Да.
— Въпреки това си я преглътнал. Сега на Живеещия в паяжината се пада да решава. Ценен съюзник, ала с лоши обноски… Значи ти си на хиляда фалана? Тогава каква е неговата възраст?
— Дори от опита да гадая ще ме заболи главата.
Детето седеше със скръстени крака и свиреше тихичко, сякаш за да подчертава гласа, който изрече:
— Ние живеем по около двеста фалана. Ако неразбирателството помежду ви ти е струвало само четиридесет-петдесет, може би е по-разумно да го премахнете.
— Аз все пак съм виновен. Дадох съгласието си, макар да разбирах, че ще изтребим онези хора, за да спасим останалите.
— Радвай се, че си надмогнал заблудата.
— Ъхъ…
Дори не му хрумна да обяснява на мършояда за смъртта на колко хуманоиди го мъчеше съвестта. Никой не би могъл да осмисли числото.
По Пръстенов свят са горе-долу тридесет милиона, а възможната грешка далеч надхвърля броя на обитателите в целия човешки космос. Можем да спасим повечето. Ще предизвикаме слънчево изригване и ще го насочим към повърхността на част от пръстена, за да захраним с водород малкото върнати по местата им двигатели. Трилион и половина ще умрат от прегряване и радиация. Те и без това щяха да загинат заедно със света си. Но ще запазим живота на двадесет пъти повече разумни същества.