Спа в купола на едно от високите стъпала. На това място се чувстваше в безопасност, а и гледката го омагьосваше.
Щом сянката закри наполовина светилото, стотици вампири тръгнаха от Здрачното леговище край реката и се закатериха по планината. Когато слънцето изчезна напълно, последваха ги още хиляди.
Хората от различни раси в отряда на Вала не реагираха еднакво на близката опасност. Събирачите просто не я забелязаха — не можеха да не спят нощем. А Вала скоро осъзна, че не бива да използва тревопасните великани като часови. Всеки виждаше колко са храбри, но и отдалеч надушваше миризмата на страха им…
Това не важеше за Бийдж, разбира се. Как ли успяваше ордата да подготви толкова добре следващия си Търл? Дали тези похвати нямаше да й послужат в бъдеще, ако ги разучи? Накара всички да си легнат, разчитайки само на своите хора и на мършоядите.
Преживяваха разочарования и премеждия, но и научаваха много нови факти за вампирите.
Втората нощ беше към края си. В проливния дъжд, падащ от черния похлупак на облаците, вампирите се връщаха в леговището си. Тъжната флейта не пропусна да отбележи, че колоните им са доста пооредели, затова пък си водеха няколко десетки пленници. И не се ежеха чак толкова, както на тръгване.
Мършоядите споделиха, че са забелязали някакви постройки в Здрачното леговище. Приличали на бараки или складове, повечето изглеждали порутени. Нещо подобно на малка планина стърчало насред реката.
Но не откриваха друг път към града освен по рампата.
Вляво и срещу въртенето спрямо леговището имаше бунище. Сигурно се трупаше отдавна — хълм от изсмукани трупове на пленници и умрели вампири. Накрая дори Вала го различи, щом й посочиха накъде да гледа. Каза си, че е твърде близо до свърталището на кръвопийците, за да са извличали мършоядите някаква полза от него…
А тварите щъкаха навсякъде под въздушния завод.
Денят започваше, последните изостанали вампири се завръщаха.
— Щом се махнат, отиваме при реката — реши Вала.
— Ние имаме нужда от сън — напомни Арфиста.
— Знам. Останете тук.
— Необходимо е обаче и да се изкъпем, да узнаем нови неща. Ще спим под навеса. Щом стигнете до реката, събудете ни.
Валавиргилин караше колата по плоския бряг до самата вода. Нямаше как да скрие нещо толкова едро, затова не се и опитваше.
Ту просветляваше, ту отново притъмняваше, но дъждът никога не спираше напълно. Здрачното леговище чернееше твърде наблизо. Никой от спътниците й не успяваше да надзърне в мрака под древното туловище. Само когато облаците се събираха по-плътно и прихлупваха земята, тя забелязваше движение по краищата на сянката. Поне някои от вампирите не преставаха да шетат и денем.
Наближаваше пладне. Вала следеше напрегнато промените във времето. Ако паднеше достатъчно гъста тъма, тварите щяха да излязат, за да търсят храна.
Забитият наклонен квадрат стърчеше насред мудното кафеникаво течение. Питаше се могат ли да се доберат дотам. Засега преценяваше, че вампирите се държат на безопасно разстояние. Спря колата и стъпи в гъстата кал.
Две черни глави се подадоха над повърхността и заплуваха към нея.
При среща с други раси беше по-уместно да се представя всеки път — може би събеседниците трудно различаваха новите си познати.
— Аз съм Валавиргилин…
— Рубалабъл, Фуджабладъл — обадиха се и те. — Тук реката е плитка. Колата ви ще стигне до острова, без да затъне. Там е по-трудно да ви нападнат.
— … а тези са Уорвия, Манак, Бийдж. — Барок и Уааст бяха останали в оръдейната куличка. — Не смятаме да оставаме дълго. Слушай, Рубал, снощи ставаха разни неща.
— Видяхме червенокожия ви съратник, когото ти ни помоли да търсим. Не можехме да го доближим, но наблюдавахме как се сражаваше, а после полетя. Фуджабладъл твърди, че някой го е придружавал. Аз обаче не зърнах никого…
— Кой го е придружавал?! — възкликна Уорвия. — Та наоколо има само вампири! Нима тварите са успели да пленят Тегър?!
— Казах вече, не видях никого. А и зрението на Фуджабладъл не е същото както преди. Тегър обаче май си приказваше сам от време на време. Дойде да огледа това наклонено летящо творение. Шест вампири го нападнаха. Изобщо не се опитаха да го подмамят, направо му се нахвърлиха.
Рубалабъл говореше раздразнено, сякаш тварите бяха престъпили някакво правило. Вала кимна. Струва си да запомним това…
Речните хора бяха видели не много повече от Уорвия. Щом изслуша разказа им, Вала попита:
— Можете ли да се опазите тук?
— Убедени сме. И ние научаваме нови неща. Знаете ли, че под Здрачното леговище живеят пленници?