— Видяхме да водят още през проходите — намеси се Уорвия.
— На някои позволяват да щъкат наоколо, без да се отдалечават. Не ги доближихме, но гледахме. Пускаха само по двама-трима, не повече.
— От кои раси са пленниците?
— Двама големи отидоха да търсят храна по брега, после се върнаха към сянката. Май бяха тревопасни великани. Пресрещнаха ги мнозина вампири. Сбиха се помежду си. Някои избягаха, другите започнаха да смучат кръв. Великаните не оживяха. Видяхме обаче стопани от устието на реката в посоката на въртене да изравят корени, да ги варят и ядат. Те не умряха.
Фуджабладъл се намеси. Речните хора обсъдиха нещо, после Рубалабъл започна да превежда.
— Фуджабладъл наблюдавал една червенокожа жена. Ловувала половин ден, но зле. Нямала търпение. Отново и отново се връщала към сянката при своя вампир. Той пак я пращал да търси плячка. Накрая издебнала скоклива сърна, която дошла на водопой. Хвърлила се върху животното и му счупила врата. Завлякла го в сянката. Трима вампири отпъдили останалите настрани. Изпили кръвта на сърната, след това се сношавали поред с жената. Тя изяла месото на животното. Личало, че е много гладна.
Вала се стараеше да не гледа към очите на Уорвия, пламнали от ярост и срам. Попита Рубалабъл:
— Имаше ли някой от моята раса?
Още неразбираемо бърборене, после:
— Ами да, една млада жена. Мъжкар от тварите върви навсякъде с нея. Валавиргилин, вие какво постигнахте?
— Какво ли… Видяхме Тегър да ни маха. Горе е, жив и здрав. Май се опитва да измисли нещо. Аз обаче не се сещам как да отидем при него. А иначе… нищо няма да направим.
— На какво си се надявала?
Уорвия изръмжа тихичко:
— Мършоядите уж имали някакъв план! Оказа се обаче, че рампата не стига чак до земята.
Вала не би се учудила, ако откъм навеса долети хаплив отговор, ала нощните хора не се ядосваха толкова лесно.
— Преди трябва да е стигала — предположи Рубалабъл. — Иначе за какво би могла да служи? Докато в града са вършили онова, заради което е бил построен, имало е летящи машини, но другите — на колела — явно са били по-евтини, а и някои товари сигурно са се оказвали прекалено тежки за въздушните платформи…
— Мисля, че вампирите са се настанили тук след Падането на градовете — каза Вала.
— Защо? — обади се Бийдж.
Вторачена в неясните очертания на Здрачното леговище, тя остави ума си да се рее, а езика си — да го следва.
— Промишлен център не би позволил на тварите да се въдят в сянката му. Значи някак са ги държали надалеч, докато след Падането на градовете не са станали безпомощни. Вампирите се стремят към тъмните кътчета. Веднага са се настанили тук. И една нощ се качили по рампата. Не са успели да докопат всички, затова на другия ден оцелелите са я издърпали нагоре…
— Как? — отново попита Бийдж.
Вала вдигна рамене, а гласът на Рубалабъл зазвуча като мехури, пукащи се в тинята.
— Построили са грамаден висящ път за най-тежките товари. Кой би го направил подвижен? Такъв… отвесен мост трябва да е здрав, а ако са го вдигали и сваляли, сигурно би се повредил лесно. Живеем във вода, разбираме от тежест и маса.
Вала отвърна сърдито:
— Не знам отговора на загадката. Ами при евентуална война между обитателите на града и раса, която не е можела да лети? Тогава биха искали да си прибират моста, нали?
Спътниците й се спогледаха, Бийдж неотстъпчиво попита:
— Сред някои от вас запазени ли са спомени за такава война? — Мълчание. — Или поне предания?
— Остави това! — сопна се Вала. — Просто се опитвах да налучкам.
Намеси се и Манак:
— Че защо да прибират рампата? Не могат ли да повдигнат малко целия град? — После, макар да не беше от расата на Вала, изглежда се досети за настроението й. — Все едно, де…
Тегър слизаше в сянката.
Носеше запалена факла, но светлината не се простираше надалеч — само колкото да се вижда еднообразната извивка на пътя надолу. Пристъпи към вътрешния ръб и откри парапет, който стигаше до ребрата му. Надникна надолу и не различи нищо.
Онези обаче трябва да са го видели. Може и да не им харесваше пламъкът, ала примамливата жертва се открояваше добре. Носеше още девет незапалени факли. Какво ли щеше да стане, ако пусне една?
Предпочете да запрати горящата надолу, към отсрещната извивка. Почака, за да се увери, че не е угаснала при падането, и се спусна още малко по рампата. Бе изминал повече от едно пълно завъртане на спиралата.
Сега беше време да остави на мира очите си, за да привикнат с тъмата.
Миризмите му напомняха за нощите, които бе прекарал заедно с останалите в очакване да се появят мършоядите. А звуците бяха както в грамадната палатка на Търл — шетня, мърморене, внезапни разпри на чужд и неразбираем език. Заглушаваше ги шум като от водопад. Дали въображението не му поднасяше гледки, по-страшни от случващото се долу?