Хвана се, че наднича в тъмата за Ритмотвореца. От мършояда нямаше и следа, но сигурно ги слушаше внимателно отнякъде.
Предишния път въздушният индустриален комплекс тъмнееше пуст и безжизнен в екрана. Сега мрежовото око на Най-задния го показваше облян в ярки светлини.
— Ей, хванах се на въдичката ти — призна на глас Луис. — Изгарям от нетърпение да науча новините.
Образът се смени рязко…
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
ГЛАВА НАШЕСТВИЕТО
Остри нокти стиснаха китката й.
— Тъжна флейта, ти ли си?
— Не, аз съм — Арфиста. Тя буди останалите. Валавиргилин, трябва непременно да видиш това…
Струваше й се, че току-що е затворила очи. Но се измъкна от одеялото си. И не се заяде. Другите раси имаха свои представи кое е важно. На търговците им се налагаше винаги да внимават с обноските.
Черна нощ и дъжд извън товарния корпус. Здрачното леговище приличаше на съзвездие зад лека мъглица. Появиха се Уааст и Бийдж, след тях и Барок, който попита:
— Старша, какво става?
— Нищо особено не виждам.
— Валавиргилин, там е трудно да се различи нещо — обади се застаналата до нея Уорвия.
— Знам.
— Но рампата… Наистина ли не забелязваш? Не само рампата, а и целият град се е спуснал малко. Флуп! Манак позна…
Всички от втората кола сякаш изскочиха наведнъж. Зяпаха и обсъждаха оживено, но и тяхното зрение не помагаше в тази мътилка. Арфиста обаче дойде при Уорвия и попита:
— Не се заблуждаваме, нали? Вампирите като че се опитват да подскочат до долния край на рампата. Все още е твърде високо за тях…
— Ако градът продължи да се спуска, ще се хванат за ръба след няколко десетки вдишвания — обади се Вала.
— Тегър го е направил! — възкликна Уорвия.
— Но нали тварите ще нахлуят там?!
Вала още не знаеше дали да вярва. Само червенокожата и мършоядите биха различили промяната в този дъжд, но и те не се осмеляваха да твърдят, че рампата е опряла в земята…
— По колите! — кресна тя изненадващо за самата себе си. — Който се забави, остава тук! Въоръжете се! Ние ще се качим в града, не вампирите!
Тегър лежеше по корем и гледаше над края на въздушния пристан. Не забелязваше кой знае колко вампири. Единствените лесно достъпни жертви в леговището бяха замаяните пленници. А по границата се мотаеха само неколцина прегладнели слабаци, достатъчно отчаяни, за да дебнат рядко мяркащите се животинки заради кръвта им.
Въпреки тъмнината и дъжда нямаше с какво да сбърка силуетите на колите. Напредваха бавно — кал и пясък засмукваха огромните колела.
Четири твари се метнаха към първата кола, по-бързи и от събирачи. Закатериха се към предната седалка.
От куличката скочиха истински събирачи с кърпи на лицата и саби в ръце. Парум се подаде иззад товарния корпус, ловко се прехвърли на страничната стъпенка. Носеше дълъг боздуган.
Нападателите не успяха да се превърнат в изкусители. Още в следващия миг двама от тях загинаха, другите се опитаха да избягат, но боздуганът му достигна единия…
Тегър усети лекия удар и с гръбнака си. Очакваше го отдавна.
Почти целия ден търсеше схеми с прашни следи, слагаше ивичките тъкан и проверяваше резултата. Научи се да разпознава кои табла с издатини са за осветлението. Вече бе поправил онова за лампите на доковете. Бутна два плъзгача и над въздушния пристан отново настана ден.
Той стисна клепачи, гмурна се по Улицата на рампата и потъна в мрака. Почака очите му да се приспособят и надникна.
Вампирите вече се качваха по намотките на спиралата. Не бяха цяла тълпа. Вероятно носовете им подсказваха каква жалка плячка ще заварят — само един дребен червенокож и никой друг.
Спокойно се зае да пали факла. После я остави настрани и пак погледна надолу.
Трийсетина младоци и пораснали деца. Не бързаха. Какво ли си мислеха, ако изобщо бяха способни на това? „Ето път, какъвто доскоро нямаше. Не надушваме жертви. Ще отидем, разбира се, но защо да припираме? Светлина, ах как наранява очите!…“
Струпаха се на една обиколка от спиралата под него, закривайки лицата си с длани. Той обаче се питаше дали сиянието откъм пристана ще се окаже достатъчно препятствие за тях.
Уханието нахлу в ноздрите му.
Рефлексите крещяха безмълвно: „Направи нещо!“ И го зовяха надолу. А не биваше. Просто не можеше да се предаде. Завъртя факлата над главата си и я запрати като огнена топка към отсрещната част на рампата. Всички бледи лица се дръпнаха пъргаво, след миг повечето бягаха надолу към леговището. Неколцина останаха в капан между светлините на пристана и пламтящата факла.