Тегър също избяга. Едва на ръба на доковете си позволи да поеме по-чист въздух.
Колите наближаваха, до рампата им оставаха още двеста-триста негови вдишвания.
А вампирите ги тормозеха неспирно, при това — ставаха все повече!
Бойците се бяха наредили по страничните стъпенки. Събирачите мушкаха с копия между краката на тревопасните великани, които пък поваляха със стрели по-далечните твари. В шепота на реката Тегър дочу и странната музика на мършоядите, които свиреха и пееха на двете оръдейни кулички.
Но защо нямаше изстрели? Дали Валавиргилин бе заповядала да пазят тишина, за да не вдигнат на крак всички кръвопийци, останали през нощта в Здрачното леговище? Само че тварите и без това се тълпяха около колите. Събираха се да посрещнат нашествието.
Неугледните возила се гмурнаха в чернилката, следвайки течението на реката.
Мрак… В който очите на вампирите виждаха чудесно. Мършоядите можеха да насочват колите, останалите обаче щяха да са като слепци.
Знаеше как да направи още нещо за тях. Но трябваше да разчита на волята и меча си.
С едната ръка Валавиргилин караше, с другата стискаше дръжката на пистолета. Барок седеше до нея, обърнал се с лице назад. С всяко вдишване в ноздрите й нахлуваше острият аромат на билки. Търл се бе досетил още в началото, че растенията ще им помогнат повече от горивото.
Бяло лице изскочи пред тях, тя насочи оръжието с две ръце и стреля, после побърза да хване кормилото. Затрещяха още изстрели. Барок взе нейния пистолет и й подаде зареден.
Шумът накара вампирите да отстъпят; колите продължиха напред и се гмурнаха в най-плътната тъма.
Въздушният завод грееше над главата й като съзвездие. Все още различаваше нещо само под ръба. Поне знаеше къде трябва да е рампата и се насочи натам.
Как ли щяха да се бият най-големите смотаняци измежду вампирите? Навлизаше в гнусна смрад, каквато нямаше никъде другаде в този свят, непознаващ гробищата. Отвращението уж трябваше да й послужи като защита… но беше безсилно. Както винаги истинският й враг беше страшното желание да се съеши насред битката.
Арфиста спря смразяващата си песен, за да кресне:
— Старша! Наляво! После свърни рязко вдясно и ще се изкачиш по рампата! Там също има вампири!
Дотук екипажите на колите се справяха добре в схватката. Сенките, с които се сражаваха, бяха деца, сакати, старци и бременни самки — останалите в леговището, след като ловците се бяха изнизали в мрака. Но посред нощ бяха най-бодри. Тя бе обмисляла дали да не изчакат утрото. Само че тогава ловците щяха да се връщат с хиляди, макар и изтощени. А и онези, с които сега се биеха, щяха да имат половин нощ, за да докопат Тегър.
Пред нея започнаха да падат огнени кълба.
Дебнещите твари между колите и рампата заврещяха и се разпръснаха. Някои от хвърлените факли угаснаха, но шест все пак се разгоряха. Дар от Тегър…
Вече беше на рампата, следвана плътно от втората кола, а вампирите се струпваха отвсякъде. Един успя да се стовари на седалката. Изстрелът го запрати обратно. Вала пусна оръжието. След миг оръдието изрева — ураган от огън и дребни камъчета прочисти пространството пред нея.
А зад гърба й всичко се освети, сякаш слънцето бе паднало върху Дъгата. В ужасното сияние вампирите се смръзнаха и приклекнаха, закрили очи. Превъзходни мишени. Куршумите и стрелите не ги пропускаха.
Седалката се разтресе. Вала изви глава, влудена от уханието на тварите. Нямаше зареден пистолет. Разкривено, смътно познато лице се вдигна към нея. Обезумялата Форанаидлай се вкопчи в седалката с ръце, крака и зъби.
Вала продължи нагоре по спиралата, намотка след намотка. Сянка в светлината размахваше ръце, в едната проблясваше меч. Колата нахълта в сиянието.
Червенокожият — защо ли беше гол? — отскочи, за да ги пропусне.
Вала видя как и Уорвия скочи. Блъсна се в Тегър и мечът му отлетя нанякъде. Туниката на Уорвия литна след него. Време за празнуване, време за ришатра.
Но някой трябваше да съхрани ума си поне още малко, за да се погрижи за безопасността на всички!
Спря колата на ярко осветения пристан. Разнесоха се яростни крясъци. Вампири?! Не, различаваше думите…
Форанаидлай бе намерила баща си. Разменяха си непоносими оскърбления.
Вала се чудеше дали един от двамата няма да бъде убит. В същия миг те млъкнаха, за да си поемат дъх. Стисна и двамата за раменете — докато привлече вниманието им, отстъпи бързо, заговори трескаво…
— Недей, Форн! Барок, вината е и моя. Всички сбъркахме. Трябваше да предвидим какво ще ни сполети. Защо да се караме, щом грешката е обща?