Потресени, баща и дъщеря се гледаха втренчено.
— Знам, не биваше да сте заедно, когато дойдоха вампирите. Трябваше да се сетя, да ви пратя на различни места. Не помните ли — всички го правихме! Невъзможно беше да се сдържим. Чит е бременна. Барок, никой друг не знае за теб и Форн, нали?
— Не ми се вярва да са се досетили… — смънка той.
— Но сега не можем да се приберем у дома! — изхленчи Форн.
— Я върви да правиш ришатра с някого! — заповеднически я посъветва Вала.
— Старша, не разбираш…
— Веднага, глупаво момиче! Виж, Парум изглежда доста податлив. Изкарай си нагона от кръвта, та да мислиш отново. Върви, казах!
Форн неочаквано се разсмя.
— Старша, ами ти?
— Имам работа за довършване. Барок, намери Уааст… — Заслуша се за миг — Уааст вече беше намерена, и то не от един мъж. — … или която ще да е. Хайде!
Разбута ги в противоположни посоки.
Какво друго имаше за оправяне? Доколкото виждаше, червенокожите се помиряваха усилено. Нищо чудно дори да забравят за раздора помежду си. Уханието още искреше и лудееше в мозъка и по вените й, но нали го бе изпитала и несравнимо по-силно, а устоя? Е, вярно, не съвсем…
Блед дребосък стоеше пред нея, примижаваше на светлината и я зовеше безмълвно.
Вала пристъпи към него. Стрела от арбалет се заби в гърдите му. Недораслият вампир нададе вопъл и се заклатушка към тъмнината.
Тя изви глава. Парум бе стрелял.
— Мислех да му строша главата с цевта на пистолета. Твърде малък беше, за да изпуска миризма.
Великанът преглътна кроткия укор.
— Може още някой от тях проникнал с колите. Но не виждал други.
— Провери ли по рампата?
— Намерил четири съсечени твари. Май ги довършил Тегър.
— Това ще ни е от полза.
— На едната женска избити всички зъби. И… Какво казваш? Ами да, вампири не обича воня на техни мъртви. Няма да се качи при нас.
— Значи… успяхме? Нищо вече не ни заплашва.
— Това добре.
Парум я пое в прегръдката си.
Празненството беше към своя край, но Вала не забелязваше това, увлечена в разгорещеното наслаждение с Кейуербримис. Надяваше се да е безопасно, макар че щеше да го направи въпреки всичко. Все пак след половин нощ неспирна ришатра никой мъж не би могъл да зачене дете.
Слънцето представляваше размито сребристо петно над сиво-белите облаци. Четиримата събирачи спяха скупчени. Мършоядите се бяха оттеглили от забавленията още по-рано и сега чакаха, сврени под един навес. Едва накрая великаните обърнаха внимание на себеподобните си, както бяха сторили тя и Кей. А Тегър и Уорвия просто си говореха.
Мъжът се отпусна в ръцете й и заспа дълбоко. Вала се дръпна, нави туниката му и я пъхна под главата. После се повлече към червенокожите, като внимаваше за опасни признаци. Не й се сториха настръхнали.
— Тегър, разкажи ми как се сваля към земята цял въздушен завод…
Той се ухили гордо, Уорвия също.
— Главоблъсканица! Виждаш късчетата навсякъде около теб. Имаше басейни и цистерни, но всички бяха празни, когато се качих. — Вала чакаше, без да го прекъсва. — Строителите са били заклещени тук след Падането на градовете. Видях костите им. Знаем, че вампирите са се наместили в сянката почти веднага. Трябва да са се качвали и по рампата. Ти какво би направила, за да им попречиш?
— Преди да дойдем се питахме дали рампата не се вдига някак…
Тегър щастливо закима.
— А цистерните — празни! Но градовете рухнали дълго преди Луис Ву да кипне морето. Нямало е облаци. Нуждаели се от вода, само че страхът от вампирите бил по-силен. Изпуснали цялата вода и градът се надигнал.
— Значи си запушил дъната на цистерните…
— В доковете намерих големи метални листове. Тях използвах вместо запушалки.
— … и си чакал дъждът да ги напълни, за да спуснеш града?
— Да.
— Благодаря ти за светлината. Той се разсмя.
— Знаех си, че ще ти хареса. Запалих всичките си факли и ги пуснах долу. После излях върху тях цяла манерка гориво.
— А сега какво ще правим?
— Ами… Поне сме тук, където наистина можем да направим нещо, пък и при мен има още петнадесет хитроумни приятели, които ще си напънат мозъците.
Явно Тегър нямаше готов отговор, но тъй или иначе бе извършил чудеса!
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕНЕРГИЯ
Късно през деня той ги поведе нагоре по Улицата от стъпала, за да покаже находките си.
Не беше спокоен. Уорвия се шмугваше в къщите или сред превърналите се в малки джунгли декоративни растения, после притичваше да изстреля въпросите си. А Тегър не можеше да върви навсякъде с нея, защото трябваше да придружава останалите.