Събирачите щъкаха още по-пъргаво, завираха се й там, където червенокож не би успял да се промуши. После се връщаха да бъбрят с великаните.
— Ето, тези треви може да ви допаднат — каза той на Уааст, когато я зърна наблизо.
Грамадната жена взе стиската, усмихна му се и дъвчейки, влезе с Перилак и Силак в една разкривена къща.
— Не видях обаче животни, дето да се хранят с растения — сподели Тегър с Кориак. — Търсех изпражнения, но няма. Е, все ще намерим какво да ядем! Зърнах някакви паяжини. Сред нас има ли и такива… готови да дъвчат насекоми? — Вече говореше на Валавиргилин. — Очаквах да срещна същества, които ядат растения, но успях да хвана само птици.
— А мърша? — попита тя.
Знаеше защо се интересува.
— Голи кости — завъртя глава Тегър. — Мършоядите няма да хапнат тук нищо, освен ако самите ние не умрем от глад. Вече опитах плодовете от дърветата, годни са за ядене. Вземи!
Жената разчупи плода и го захапа. Да, търговците можеха да се заситят с това, но не задълго.
— Тегър, а какво всъщност са произвеждали?
— Намерих цял склад, претъпкан с платове. Сигурно тук са ги правили. Още не съм оглеждал навсякъде…
Вала обаче искаше да провери ще успее ли да включи нещо — имаше в раницата си още много от черната тъкан на Луис Ву. А дори всички машини да са се повредили с времето, пак би могла да се натъкне на чудеса отпреди Падането на градовете.
Но повечето й спътници трябваше да се нахранят веднага. Не беше сега моментът да крои планове за печалби. Първо да измислят как ще се спуснат обратно долу!
Събраха се пред купола и влязоха.
Неизвестното за Тегър се оказа познато за Народа на машините. Барок се засмя, после ги поведе по грамадните стъпала към задните стаи.
— Зала за пиршества — реши след малко. — И потомците на Строителите са всеядна раса, която готви храната си. Обичат разнообразието. Вижте каква кухня са имали!
— Кутии и плоскости, които се нагорещяват — обясни Тегър.
— Да, а тук са рязали продуктите.
Над Улицата от стъпала бяха само коминът и спиралната стълба около него. Уорвия седеше на ръба, клатеше крака и зяпаше земите край града. Изглеждаше необичайно щастлива.
— Ей, виждам нашите приятели — речните хора. Погледнете, това е Рубалабъл! Хайде, нека някой да се качи при мен, за да проумеят, че сме успели! Иначе сигурно ще ме помислят за Тегър…
Вала се покатери по стълбата, мина край една бронзова наглед паяжина, вкопчена в камъка. Двете жени се преместиха по ръба, за да направят място на Кориак, Манак, Парум и Барок. Тегър се позабави да огледа внимателно паяжината и се качи при тях.
Чувстваш нещо особено, когато се изправиш на върха… сякаш си господар на всичко, до което достига погледът ти.
Но Вала не виждаше онова, което я интересуваше най-много — вампирите, гъмжащи в Здрачното леговище. Далеч в планините мудни бледи колони се спускаха по проходите. А по-наблизо, по брега на Реката-дом, се разпадаха на отделни точици — хиляди излезли на лов твари се връщаха в дневното си убежище.
По водата и снега играеха петна слънчева светлина. Още по-наблизо два черни силуета се открояваха сред просветващите вълнички. Всички започнаха да им махат. Успокоените Рубалабъл и Фуджабладъл се гмурнаха в реката.
Е, поне въздушният град се виждаше от край до край. Тегър бе оставил лампите включени навсякъде. Начупена зелена ивица се простираше по Улицата от стъпала. Другаде не растеше нищо. С какво ли се е хранило съществото, изплело паяжините?
А покривите, плоски или издути, блещукаха в еднообразно сиво. Само къщите бяха изключение, но дори стъпалата сивееха.
— Валавиргилин — обади се Парум, — ти виждаш тези сиви покриви?
— Е, какво ще ми кажеш за тях?
— Отдавна се чудя защо град още може да бъде осветен.
— Погледни внимателно — всяка обърната към слънцето повърхност е искрящо сива. Май съхранява светлина.
— Да! — възкликна Тегър.
Великанът се усмихна.
— Много ли измъчил се да търсиш отговор?
— Така е, но щом ми подсказа, той не може да е друг! Чакай… През онези облаци отгоре не е прониквала много светлина, но пък и силата не е била използвана, преди да се кача. Стотици фалани. Значи…
— Може свърши, да. По-добре да спираме лампи денем.
— И онази товарна платформа имаше същия цвят. Ето защо кабината успя да излети! Значи мълниите са като светлината… Казваш да изключваме лампите? Парум, а защо трябва да пестим?
— Не знам, но не обичам хабя. Оставяме лампи около пристан, защото оттам идва вампири. Тъй мисля аз.
Тегър вдигна рамене. Изведнъж доби много измъчен вид. Уорвия го поведе нанякъде, шепнейки гальовно в ухото му.