— Възможно е и птиците да са ги унищожили. Костите са спукани от твърди човки, за да бъде изсмукан костният мозък. Старша, тези тук са от расата на събирачите. Виж, накичени са с пера. Следват групите на косачите. Ловят смирпи или огнеточки, изобщо всичко, което се крие по дупки в земята. А след косенето скривалищата на гризачите се оголват.
Вярно, имаше тъмночервени и зелено-лилави пера, не само черни.
— Добре де, какво е станало тук?
— Позната ми е тази миризма — промълви Форн.
Да, долавяше се и нещо друго освен вонята на гнило. Не беше неприятно само по себе си… но Форанаидлай настръхна.
Валавиргилин бе наела Кейуербримис да води кервана, защото беше от местните и й се стори опитен и умел човек. Той подбра останалите. Никой от тях не бе идвал толкова далеч надясно.
Вала знаеше повече за това място от всички тях, взети заедно… стига да не се заблуждаваше къде е попаднала.
— И защо ги няма?
— Може би ни наблюдават — предположи Кей.
Валвиргилин виждаше надалеч, стъпила върху предницата на колата. Степта беше плоска, тревата — окосена. Великаните пък достигаха на ръст по седем-осем стъпки. Дали обаче можеха да се крият там, където стръковете се издигаха наполовина от тази височина?
Търговците бяха наредили колите си в триъгълник. Ядоха плодове и корени от запасите си. Сготвиха и някакво местно растение с корените. Нямаха прясно месо този ден.
Не припираха. Повечето хуманоиди ставаха по-сговорчиви, след като хапнат. Ако и тревопасните великани мислеха като Народа на машините, биха оставили непознатите да заситят глада си, преди да пожелаят да общуват с тях.
Не се появи пратеник. Керванът продължи нататък.
Трите возила напредваха мудно по равнината, без да ги теглят впрегатни животни. Големите квадратни дървени платформи имаха по едно колело във всеки ъгъл. Разположеният в средата на задната половина мотор задвижваше още един чифт колела. Товарният корпус по-напред приличаше на стоманена къща с дебел комин. Под предната седалка бяха монтирани големи листови амортисьори. Някой дивак би могъл да се озадачи от куличката върху товарния корпус, но защо да се тревожи, ако никога не е виждал оръдие?
Щеше да му се стори безобидно.
Върху билото на далечен хълм различиха смътно два силуета с цвета на златистата трева — хуманоиди, прекалено едри, за да са хора. Вала успя да ги зърне едва когато единият се обърна и се отдалечи през степта в тежък тръс. Другият затича по рида към място, откъдето щяха да минат колите.
Изчака ги, взрян в тях. Наистина по цвят се сливаше с тревата — златиста кожа, златиста грива. Огромен. И въоръжен с голям извит меч.
Кейуербримис отиде напред да се срещне с великана. Валавиргилин караше колата зад него, сякаш е голямо дружелюбно товарно добиче.
Разстоянието изкривяваше странно търговското наречие. Кей се бе опитал да научи Вала на някои разлики в произношението, както и на нови думи и промени в значението на познатите. И в момента тя се вслушваше напрегнато, за да разбере какво казва спътникът й.
— Идваме с мир… искаме да търгуваме… ришатра?
Погледът на грамадното същество шареше по бузите на Форн, Вала, Кей и Барок. Личеше, че му стана забавно, макар че лицето му беше по-космато от техните. Хубавичката Форн беше още млада, затова гъстият мъх по линията на брадичката й тепърва започваше да се къдри. Косъмчетата на Вала пък, разположени на същото място, белееха елегантно. Другите хуманоиди често се заплесваха по обраслите лица на Народа на машините, като най-вече зяпаха жените, разбира се.
Великанът изслуша бърборенето на Кей, после мина покрай него и седна на широката странична стъпенка. Облегна се на товарния корпус, но след миг се дръпна рязко от сгорещения метал. Възвърна си самообладанието и посочи да продължат напред.
Едрият Барок стоеше на поста си над великана. Форн се покатери при баща си. И тя беше необичайно висока, ала в сравнение с новия си познайник всички изглеждаха недорасли.
Кейуербримис попита:
— Натам ли е вашият стан?
Диалектът на великана се разбираше трудно.
— Да. Идвате. Вие иска подслон. Ние иска бойци.
— Как практикувате ришатра?
Естествено беше търговците да питат първо за това, а въпросът би трябвало да е особено интересен за подчинен мъжкар в ордата… стига тукашните тревопасни великани да живееха като онези в по-познатите земи.
— Идва бързо, иначе научи прекалено много за ришатра.
— Какво?!
— Вампири.
Очите на Форн се опулиха.
— Ето каква била онази миризма!
Кей се усмихна. Чутото за него не беше заплаха, а възможност да подхване разговор.