— Води ни.
Уорвия ги върна в горещата зала.
— Мисля си — подхвана тя, — че повечето сурови храни са били качвани на пристана и пренасяни тук. Май са ги обработвали с някаква химия, макар да не разбирам защо. Ние не разваляме така храната си. А готовите гозби е трябвало да бъдат спускани долу на малки дажби.
— Нима? — учуди се Тъжната флейта. — Защо?
— Да речем, че гледате представление. Или пък играете на нещо, като сте заложили източник на вода или пасище. Или пък вашият вожд говори за бъдещето на племето… И отгоре ви спускат вечерята — половин изгорен скокливец. Отвън е хрускав, отвътре крехък, точно както ви харесва. Ще стигне за двайсетина души, но вие сте двадесет и шестима! Ами сега?
Тегър се досети, че е съчинила обяснението чак след като е открила отговора. Партньорката му явно се забавляваше до насита.
— Какво, ще се биете за своя дял ли? Или ще се опитате да разделите храната справедливо, при това като всички се заемете с тази задача едновременно? Няма да гледате представлението, ще забравите кой ви говори… Вашият Търл много ще се ядоса, нали? Но ако прашат храната долу на дажби, няма да има никакви разпри.
В стената беше вградена дебела вратичка с прозорче. Вътре се виждаше кутия с два рафта. Уорвия дръпна вратичката и бръкна…
— Горещо е! — кресна Тегър.
— О, любими, първо пипнах, за да проверя. — Тя побутна дъното и кутията се разлюля. — Сега гледайте. Затвори и натисна превключвателя на стената. Кутията се спусна в кухината.
— Ето, вече не може да се отвори.
— Докъде стига? — веднага попита Арфиста.
— Където трябва да попадне храната, струва ми се. Още като ви слушах, не разбирах защо някой трябва да я носи долу. Затова отворих всяка врата, която не беше гореща. И намерих това. После се наложи да измисля къде да сложа ивичка от плата на Вала.
Мършоядът премести превключвателя.
— Все пак кутията не би побрала човек.
— Аз ще се напъхам, ако извадим рафтовете.
Тегър предполагаше, че и той би се вместил вътре, но не се обади. Уорвия бе разнищила загадката, тя избираше какво да прави. Червенокожите пастири бяха свикнали да бранят територията си.
Рафтовете се вадеха лесно. Строителите може би понякога са спускали и цял изгорен скокливец… Уорвия се помъчи да пропълзи вътре, но не успя.
Нощните хора я вдигнаха и се заеха да помогнат. Не сполучиха, макар да я обръщаха настрани, по корем, по гръб. Тя не можеше да си свие краката чак толкова. Тегър вече се чудеше дали си струва да избият капака на кутията, но каза само:
— Дори да си отрежеш нещо, няма да се побереш, ако носиш и оръжия.
— Ще сляза гола!
— Не, може да влезе само събирач — отсъди Тъжната флейта. — Да не бързаме излишно. Хайде, драги ми Арфисте, няма какво да правим тук до зазоряване. Събирачите ще се събудят тогава.
Нощните хора си бъбреха по пътя към пристана.
— По-добре първо да спуснем нещо друго вместо човек — сети се Арфиста. — Да речем, бутилка гориво, подпряна така, че да се разсипе при отваряне. Ами ако трябва да мине през вампири, за да намери превключвателя долу? Не е зле да ги пропъдим с някое огнено кълбо.
На Тегър не му се приказваше, Уорвия също мълчеше. Настаниха се под навеса и съпроводиха с погледи двамата мършояди.
После жената го хвана за ръка, измъкнаха се от колата. Затичаха безшумно към Обиколната улица.
— Тършувахме, докато ти си отспиваше — прошепна Уорвия. — Ела с мен.
— Трябва да ти кажа нещо… — промълви Тегър.
— За онова на рампата ли? Чух. Бил си безумен: И аз бях безумна. Пак сме партньори. Само че, любими, не си представям как ще се приберем у дома.
Той въздъхна. Какво облекчение… Толкова лесно се отърва от кошмара.
— А къде да отидем?
— Вече ми хрумна нещо.
Промъкваха се на зигзаг по проходи между сгради и цистерни, минаваха през огънати по всевъзможни начини тръби и постепенно се изкачваха към средата на града.
Уорвия го преведе край купола на трапезарията. Запълзяха около комина към вече познатия шум на насилван метал.
Звуците секнаха изведнъж.
Тя му направи знак да не се показва и стана.
— Е, добре, но как ще го смъкнете от този въздушен завод?
Арфиста и Тъжната флейта тъкмо бяха свалили внимателно големия керамичен къс. Частта от стената, която изчукаха, беше дебела колкото пет пръста и Уорвия помисли, че трябва да е твърде крехка. Отпред имаше сложна бронзова паяжина.
— Предпочитаме да си пазим тайните — напомни Арфиста. — Но можем да пренесем това само с кола. Принудени сме да кажем на старшата и на останалите. Ти какво смяташ, че научи?