Долови човешки гласове и животинско ръмжене — от дълбок гърлен бас през писклив фалцет та чак до ултразвук. Веднъж се разнесе вик на болка и изненада, нещо тежко като че тупна право върху мрежовото око. Понякога различаваше гласа на Валавиргилин, която ревеше заповеднически. Не я помнеше такава.
През последните няколко минути вампирските крясъци отслабваха и се отдалечаваха. После хладен мелодичен глас удари разтърсващо по нервите му… и настъпи призрачна тишина.
Вала подкара по течението, защото от обратната посока още се нижеха потоците вампири, прибиращи се от лов. Продължи доста по-нататък, след като се отърваха от преследвачите. Загладени черни глави изскачаха над водата — речните хора не изоставаха от колите.
Още не бяха спрели, когато Бийдж пристъпи тежко в товарния корпус на първото возило.
Вала чакаше, затаила дъх.
Великанът извлече едно отпуснато тяло и го търкулна на земята. Беше Парум. Тварите се скупчиха върху него за миг, разкъсваха и смучеха, докато другите от отряда ги посичаха безмилостно отвсякъде. Един вампир одра жестоко Перилак.
Бийдж се премести на седалката до нея.
— Той мъртъв. Но Перилак не зле. Измих нейни рани с гориво. Това наистина помага?
Вала кимна. Чудеше се дали Тъжната флейта и Арфиста ще се обидят… Ще разберат ли защо е по-добре трупът на Парум да бъде намерен от непознати мършояди, отколкото с него да се заемат двамата му съратници измежду нощните хора? Не каза нищо на наследника на Търл. Правото да решава се падаше единствено на него.
Стигнаха до обширна поляна, започваща от речния бряг. Изглеждаше добро място за лов. Вала нареди да не се разпръскват, както и всички да носят кърпи на лицата си. Наоколо щъкаха немалко вампири.
Бе напълнила колите с много топове плат от складовете на въздушния пристан. Даде на Рубалабъл и Фуджабладъл дълго парче мрежеста тъкан, за да наловят риба. Те направо се престараха, имаше предостатъчно за всеки, който можеше да се тъпче с такава храна.
Великаните бързо си намериха подходящи видове трева. Не липсваше и дивеч. Червенокожите и събирачите нямаха нужда от огън за готвене, но търговците кипнаха вода в голям котел, нарязаха вътре месо и корени.
Екипажът й се засищаше след дългия глад.
Наблюдаваше ги незабелязано. Тегър изглеждаше много по-добре, щом се нахрани. Форн и Барок готвеха заедно. Не личеше да са настръхнали един срещу друг.
А Тъжната флейта и Арфиста бяха клекнали само на двайсетина човешки ръста от бивака. И те имаха какво да ядат. Намериха мъртъв мъж от народа на земеделците, вероятно пленник на вампирите, който не бе стигнал до Здрачното леговище. За щастие се въздържаха да го довлекат чак в бивака.
По проходите се мяркаха немалко от бледите твари. Суетнята около убежището им ги привличаше като магнит.
Настроението й се вкисваше полека-лека, може би просто заради глада. Щура прищявка я подтикна да отиде при нощните хора.
Тъжната флейта я видя отдалеч и се изправи, но не понечи да я доближи прекалено.
— Още не си хапнала.
— Скоро ще се наям.
— И ще се развеселиш. Валавиргилин, изплъзнахме се невредими. Имаме да разказваме история, с каквато никоя раса не е могла да се похвали отдавна.
— А какво постигнахме?
— Не разбирам защо се гневиш.
— Дойдохме, успяхме да се качим във въздушния завод. Похабихме почти цялата вълшебна тъкан, оставена ми от Луис Ву. Измислихме и как да се спуснем. Убихме малко вампири, останалите прогонихме в дъжда. Загубихме Парум. Сега ще се лиша и от едната кола, С това ли да се хваля?
— Спасихме Форанаидлай. А ти натовари в своята кола десет човешки тегла великолепно съхранили се древни платове.
Вала вдигна рамене. Да, щеше да припечели чудесно от всичко, което събра по складовете — не само платове. А и Форн… вярно, спасиха я.
Мършоядката пусна в тревата оглозгано ребро и пристъпи към нея.
— Старша, свършено е с вампирската напаст.
— Ох… Разпръснахме ги. Ще плъзнат навсякъде из околните земи. Значи напастта става още по-страшна. — Ще намалеят рязко след едно поколение — невъзмутимо я увери Тъжната флейта. — След някакви си четиридесет-петдесет фалана. Вече можеш да се хвалиш, а скоро ще бъдеш и възмездена за премеждията си.
— Не виждам как ще стане.
— Валавиргилин, нали и ти изпита неустоимата сила на вампирското ухание? Никой не издържа, дори червенокожите пастири. Не ти ли хрумна, че те изпускат тази миризма и за да привличат партньори измежду своите, та да зачеват потомство?
— Какво?!
— Слушай внимателно. Тварите започват да ухаят, когато открият жертва. Щом разполагат с храна, значи е дошъл моментът и да се размножават. Намерят ли тъмно убежище, отново имат стимул за сношение, а пещерата запазва миризмата. Още когато праотците им са били като нашите, уханието им е помагало да привлекат партньор. Така е и досега. А ние им отнехме Здрачното леговище, за да бродят под дъжда, който не е спирал, откакто Луис Ву кипна морето. Водата отмива уханието.