— Да, важен въпрос. Господарите сред тях трябва да са вампири. Останалите, ако ги има, са слуги, подбрани измежду местните видове. Луис, би могло да се спори дала.
— Тандж! Как се развъдиха толкова пазители-вампири по Пръстеновия свят?
— Дълго и сложно е за обясняване. А и защо да споделям с теб фактите?
Луис внимаваше да не обвърже себе си или Най-задния със задължението да издадат всичките си тайни. Как обаче да убеди Брам да сподели своята?
— Ти решаваш. Но първо си изясни какво всъщност искаш. И дали ние можем да ти го дадем. После прецени точно колко е нужно да научим, за да си вършим добре работата.
Издутата ръка се стрелна по стената. Пазителят замислено изрече:
— Вие си пазите тайните. Защо да ви разкривам своите? И без това се задължихте да ми се подчинявате.
Да опитаме иначе…
— Ти унищожаваш корабите. Разбирам подбудите ти, но ако пропуснеш някой от тях? Няма по какво да съдиш как ще постъпят съществата в него. Ние тримата — аз, Новака и Най-задния — единствени сме ти подръка. Надяваш се да ни наблюдаваш и по нашите реакции да предвидиш какво ще сторят нашествениците. Как да реагираме, ако не знаем нищо?
Извитият плазмен шнур вече се опъваше и изтъняваше.
— Най-заден? — повика Брам.
— Остава още малко, докато протуберансът бъде насочен точно в желаната посока.
— Ще довършиш ли задачата?
— Всичките четири цели ли искаш да унищожа?
— Не се занимавай с кометата. Луис, възможно ли е да реагираш естествено, щом ти е известно, че те наблюдавам през цялото време?
— Когато ме наблюдават, отвръщам със същото. Включи и това в преценката си. Брам, кой си ти все пак? Как един вампир се е промъкнал в Ремонтния център?
— Открих входовете по логически път.
Луис чакаше търпеливо.
— Виждал ли си — продължи пазителят — как се държат хуманоидите, които не само произвеждат гориво за Народа на машините, но и пият от него?
— И аз съм го пил.
— А аз не съм. Сега си представи, че си закърмен с това гориво още от млякото на майка си. Но десетки фалани по-късно се събуждаш изтрезнял за пръв път… и пращиш от енергия и желание да действаш. Родих се… не, бях преобразен преди седем хиляди и двеста фалана. Навсякъде около мен имаше трупове — десетки от себеподобните ми и един непознат, с издути стави. Моите стави също бяха издути, нямах пол. Измъчваха ме студ, глад и рани от скорошната схватка, но вече подреждах в ума си загадките на света. Още трима се събуждаха, променени също като мен.
— Убили сте пазител?! — възкликна Луис. — Не, вампирите не са толкова умни, че да го хванат в капан…
— Този си беше хванат по рождение и превърнат в слуга.
От кого ли?
— Слушам те, продължавай!
— Градът се опираше на отвесна скала и една грамадна колона. Аз се бях родил в сянката му. Вечно гладувахме. Някаква рампа се виеше по колоната, водеше към миризмата на плячка, но опитахме ли се да се катерим по нея или по скалата, натъквахме се на сплетени остри железа. Машини излитаха от града или се връщаха в него. Никой никога не минаваше по рампата. Когато се превърнахме в пазители, досетихме се защо животът ни е бил подреден така. Според мен сме били допълнителна защита…
— Да, чудовищата в крепостния ров — съгласи се Луис. — Нападащите врагове биха налетели първо на вас, преди с тях да се заемат истинските бранители.
— Това е най-правдоподобната хипотеза. Настъпи време на лишения, когато машините престанаха да пристигат в града. Поражение във война, политически игри, бандити в околните земи?… Все едно. Ние, вампирите, знаехме само, че отгоре почти не хвърляха боклук, намаляха дори мръсните води. Животните, които се хранеха с отпадъците, се преместиха другаде. Ние пък зависехме от тяхната кръв. След много дни желязната преграда се издигна и големи кутии се спуснаха по рампата. Мъчехме се да ги отворим, да стигнем до кръвта вътре. Техните колела ни газеха. И един невъобразим боец се мяташе около возилата, убиваше всеки, който успееше да ги доближи. Остана след като те се отдалечиха, изтребваше ни, за да не ги последваме. Не отвръщаше на зова ни…
— Какъв зов?
— Оказа се неподатлив на нашата миризма. Това ни разяри. Не бяхме срещали пазител дотогава. Чувствахме се тъпи, вбесени и гладни. Накрая повалихме уродливото същество, скупчихме се отгоре и изсмукахме кръвта, останала в тялото му след битката. Гладът ни терзаеше така, че пихме и от мъртвите си себеподобни. После всички изпаднахме в сън като смърт. Събудих се преобразен. И помнех какво ме е сполетяло, а паметта беше нещо съвсем ново за мен. Мнозина бяха вкусили кръв на пазител. Някои умряха в съня си. Оцеляхме четирима. По миризмата познах любимата си самка.