— Отдавна се питах дали вампирите са моногамни.
— Това какво означава?
— Само с една самка ли се събирате през живота си.
— Не. Когато тя няма миризмата на моята раса, значи е жертва. Изсмуквам вените й до сухо, докато се сношаваме. Ако носи миризмата, може и нищо да не я заплашва. Но ние умирахме от глад, Луис. Аз и моята самка… Как да я нарека?
Човекът се чудеше на разпаления му разказ. А отначало дори трябваше да убеждава Брам! Дали пък пазителят бе попаднал на внимателни слушатели за пръв път в живота си?
— Съгласен ли си да я наричаме Ана?
— Добре. Двамата с Ана винаги имахме желанието да стискаме устни, когато се събираме. Разбира се, след превръщането си в пазители вече не се сношавахме, но помнехме взаимното доверие.
Споменът връхлетя неочаквано Луис и той изтръпна. Да се доверяваш на вампирка?!
Онази твар, която го нападна преди дванадесет години, тогава му изглеждаше пламнал от страст ангел. После напипа в пепеляворусата коса твърде малък череп. Едва ли който и да е хуманоид от Пръстенов свят беше способен да проумее какви всъщност са вампирите.
Забеляза, че Най-задния слуша — едната му глава обърната към Брам и Луис, другата — към приборите за управление.
— Четиримата тръгнахме да оглеждаме заедно с десет от нашите размножители, които бяха твърде млади, за да минат през промяната. Мислено съставях карти навсякъде. Градът имаше формата на триъгълник — основата опряна в скалата, върхът — на колоната, която нагоре се превръщаше в кула. Събаряхме врати, разбивахме прозорци, но открихме само неколцина хуманоиди, заключили се в кулата. Когато размножителите ни се нахраниха, а и ние утолихме малко глада си, последвахме друга миризма. Отведе ни към по-добре укрепено място, където двама пазители бяха живели над таен склад, пълен с жълти корени. Познаваш ли ги?
— Да. Дървото на живота.
— Двамата с Ана веднага прозряхме, че и тези корени вече са кръв за нас. Без тях щяхме да загинем. Убихме останалите.
— А онзи, първият пазител?…
— Изучих внимателно тялото на някогашната жена. Беше по-дребна от мен, с яка челюст за дъвчене на жилавите клонки от храстите по тези земи. Имаше само първобитни инструменти. Би се, за да спаси размножи-тели от своята раса, пожертва се, за да минат те невредими през нас, вампирите. Луис, повечето животни, както и повечето хуманоиди оцеляват само в определени условия, които съществуват на едно-единствено място. Представи си, че твоята раса е прикована към речно устие, гора, усамотена долина, пустиня или блато. Като пазител ставаш по-приспособим, но скъпоценните за теб същества обитават само това място. И друг пазител, не толкова ограничен по природа, може да ти отнеме всичко, ако не му се подчиняваш.
— Ти откри ли някакви признаци?
— О, да, бяха навсякъде, направо пълзяха по раменете ни, за ни ухапят по шиите! В онзи дом над корените са живели двама пазители. Единият е служел на другия. Господарят е бил на почти осемдесет хиляди фалана и е принадлежал към друга раса, вероятно променила се или вече измряла. След хиляди фалани отново усетих и познах миризмата му. Гладът бе прогонил и него от Клиновидния град. Подчиненият останал, за да спаси расата си.
— И кръвта му те е превърнала в пазител!
— Очевидно.
— Вирусът… Значи променящият генетичната структура вирус от дървото на живота се съхранява дори в кръвта на пазителите.
Стори му се забавно. „Вампирите добиват безсмъртие, като изсмукват кръвта на безсмъртните!“
Само че никак не му беше приятно да зависи от волята на един пазител-вампир.
Плазменият шнур се точеше на десетки милиони километри в пространството. Най-задния се рееше под купола на залата, но едната му глава още ги наблюдаваше. Не беше ли далечко, за да подслушва? Или… някой особено чувствителен микрофон…
Попита пак:
— Как проникна в Ремонтния център?
— Корените щяха да ни стигнат за около сто фалана. Трябваше да намерим източника им или да умрем, когато свършат. С Ана се научихме да четем. От намереното в Клиновидния град узнахме, че има и други градове с библиотеки. Подбрахме един с по-студен климат, за да прикриваме външността си под широки дрехи. Смятаха ни за гости отдалеч. Плащахме си данъците, купихме земя, скоро получихме достъп на пълноправни граждани до библиотеката на Народа от устието. И там прочетохме достатъчно, за да се досетим за Ремонтния център под Картата на Марс. Запътихме се към Големия океан и го прекосихме. Направихме си надуваеми обвивки, за да бродим, покрити с тях, по Картата. Въпреки че предпочитам вашите скафандри… Все пак оцеляхме, докато открием вход.