— Време ни е да спим.
Миризмата им тегнеше в товарния корпус. Уорвия се гушеше в партньора си, опитваше се да не мисли за мършоядите, за глада си, за треперенето на желязото около нея.
Накрая се изправи.
— Ще отида да хвана пискун. Искаш ли да донеса един и за теб?
— Да.
Вечните облаци останаха в безмерната далечина. Денят направо пламтеше. Светът се стрелкаше назад и сякаш дърпаше очите на Уорвия от главата й. Тя скочи от колата и се повлече към купчината песъчлива пръст, стараейки се да гледа само в краката си.
Не й се изпречиха стражи.
Порови с пръчка в една дупка. Изскочи дебел пискун и заврещя насреща. Тя го хвана, счупи му врата и започна да го разкъсва нетърпеливо.
Не се сдържа и вдигна очи. Бяха навлезли в огромна гора, но дори върховете на великанските дървета оставаха под платформата, смаляваха се и изчезваха отзад. От невероятната бързина Уорвия губеше равновесие.
Принуди се да заобиколи и да мушне пръчката в друга дупка: Щом се появи стражът, докопа го и го уви в полата си.
Вече вдигаше крак към страничната стъпенка на колата, когато чу един глас да произнася името й.
Пискунът падна и изщъка настрани. Уорвия отскочи назад и вдигна пръчката за смъртоносен удар. Не я викаше Тегър, а мършоядите трябваше да са заспали дълбоко…
Наоколо беше пусто. Значи съществото се криеше някъде в колата.
Или под нея? Надникна, но беше прекалено тъмно. Отдръпна се предпазливо. Дали не започваше да й се причува от уплаха?…
— Покажи се!
— Не смея, Уорвия. Аз съм Шепот.
Шепот ли?!
— Тегър те описа като бродещ дух на жена. Мислеше, че само си те е представял.
— Няма повече да говоря с Тегър. Уорвия, дано не ме издадеш нито на него, нито на нощните хора. Някой може да ме убие и тогава е възможно цялата Дъга да загине.
— Да, вече чух от своя партньор, че си много потайна. Шепот, а защо говориш с мен?
— Не искаш ли да си приказваме?
— Предпочитам да се прибера вътре.
— Знам. Уорвия, повярвай ми, не сме достигнали дори скоростта на звука. Въздушната шейна изобщо не се движи бързо. Когато някое парче скала се блъсне в нашия свят откъм основата му, обикновено скоростта му е триста пъти по-голяма, а енергията — деветдесет хиляди пъти.
— Нима?
Тази представа я потресе. Но защо ли? Да не си е въобразявала досега, че звукът се пренася мигновено от едно място на друго?
— Знай, че светлината е несравнимо по-бърза от звука. Сама си се убеждавала в това. Първо виждаш мълнията, а по-късно чуваш гръмотевицата.
На Уорвия не й хрумваше да се усъмни в думите на бродещия дух. Щом се сещаше да говори за такива неща, значи ги разбираше.
— А защо платформата не изпревари звука? Тогава няма ли да се чуваме?
— Когато въздухът се движи с нас, звукът прави същото.
— Аха…
— Въздушната платформа се подчинява на ограниченията, наложени ни от Вселената. Може да стигне само до едно място, тогава ще спре леко и постепенно.
— Защо се мъчиш да ми обясняваш?
— Ако знаеш какво ти се случва, няма да се плашиш. Разбира се, има и изключения от това правило, но шейната не е едно от тях. Лети в нещо като невидим улей от магнитни полета. Няма как да се отклони.
— Магнитни полета ли?
— Ще ти разкажа за магнитите, гравитацията и инерцията. Чуй — инерцията е силата, която те притиска към вътрешната повърхност на въртящ се пръстен. Така гравитацията не може да те придърпа към слънцето…
— Истина ли е онова, което чух от нощните хора? Че Дъгата всъщност е пръстен?
— Истина е. Гравитацията е сила, която почти не се забелязва, но задържа слънцето да не се разпръсне и му позволява да гори. С магнитите пък обвивката на светилото може да бъде насочвана за защита срещу падащи към Дъгата тела. Ще те науча на още неща, ако излизаш по светло от колата.
— Защо?
— Двамата с Тегър се боите. Достатъчно е обаче да разберете какво става и страхът ви ще изчезне. Когато ти си възвърнеш спокойствието, ще го предадеш и на него. Така няма да обезумеете.
— Тегър!… — спомни си Уорвия и се озърна. — Трябва да е прегладнял.
Не видя никъде пискуна, дето бе изтървала. Върна се при отмъкнатата част от леговището, като отново внимаваше къде стъпва. Значи се движеха почти със скоростта на звука! Как ли се измерваше такова огромно разстояние в пеши преходи?
Порови с пръчката в една дупка, от нея изскочи пискун и тя го стисна за врата. Покатери се към товарния корпус; този път ничий глас не я спря.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
МРЕЖАТА
„Гореща игла на дознанието“, 2893 г. от н.е.