85
Грабваш алебардата на един от падналите защитници. С това оръжие се чувстваш по сигурен срещу надвисналата опасност. Няколко войници се събират около теб.
Няма нужда да командваш, войниците те разбират и без думи. С няколко огромни скока заставаш на края на стената. В удара, който нанасяш, влагаш цялата си сила. Острието на алебардата попада в рамото на великана.
Блесват сноп искри, дръжката на алебардата се счупва и остава в ръцете ти, а острието отлита в крепостния ров. Великанът те гледа тъпо. Войниците хвърлят копия, но те отскачат от каменната мутра на Трошача.
— Хе, хе, хе — смее се той. Сигурно тези дребни нещица го гъделичкат? Трошача събаря една греда. Тя пада в краката ти.
Какво ще направиш в тоя опасен миг?
Ще атакуваш с група войници — мини на 123.
Ще извадиш меча си, за да се защитиш — попадаш на 7.
86
Прибираш меча в ножницата си. Има ли този звяр нещо общо с великана или само си тръгнал да търсиш приключения, това е мисълта, която те вълнува в момента.
В пропастта се чува ужасен шум. В ушите ти гръмва ехото на тази тъмна и опасна бездна.
— Аз съм лъжата, застоят, смъртта — кънти в ушите ти. — Колкото и да се мъчиш, няма да избягаш от моята разплата, защото от мен идеш и в мен ще се върнеш.
Главата ти бучи, ще се пръсне. Затискаш ушите си с ръце. Шумът става по-слаб, по-поносим. Оставаш така, докато шумът отслабне достатъчно, за да пуснеш ушите си.
Някъде далеч се чуват думите на ехото:
— Аз съм лъжата, застоят, смъртта.
Сядаш на един камък. Чувстваш се безкрайно отпаднал.
Мини на 93.
87
Господи, какви крака! Когато каменният великан стъпва, земята се тресе. Спомняш си как преди време къщите в града се тресяха, когато Трошача наближаваше крепостната стена.
Страшно е, не ще и дума, но сега за теб е най-важно всички да останат на местата си. Дано трупите не се търколят предварително по стръмния хълм, тогава ще трябва да промениш моментално тактиката на боя с великана.
Битката започна, вече нищо не може да се върне назад!
Отиваш на 99.
88
Тичаш с все сила към двореца и се мъчиш да заглушиш гласа на съвестта, който ти повтаря все едно и също: „Страхливец! Страхливец! Страхливец!“
Аз не съм страхливец, отговаряш на този глас. Аз искам само да спася княгинята.
Ами войниците? Ами хилядите жители на този град, продължава гласът? Тях кой ще ги спаси?
На този въпрос отговор не намираш. Чува се шум. Нещо зад гърба ти се събаря. Един огромен камък от крепостната стена те удря в главата. Това е краят на твоя живот.
Започни от 1.
89
Поглеждаш към стария воин.
— Да се махаме, Торк!
— И аз мисля така, княже.
— Можеш ли да скочиш във водата, без да се удариш?
Торк се оглежда.
— Мога, княже.
Двамата скачате едновременно от раменете на великана. Потъваш дълбоко под водата, но след малко се подаваш на повърхността и вдъхваш дълбоко чистия въздух.
Луната огрява езерото и посребрява водите му със своя блясък. Горе на хълма се очертават назъбените стени на крепостта. Тя винаги е била непристъпна, но сега тревогата те кара да направиш нещо, преди да се разрази бурята. Трябва да намериш тайнственото оръжие, за което ти съобщи гласът над езерото.
До теб над водата се подава главата на Торк. Двамата плувате към брега, където ви чакат конете. Старият воин плува малко по-бавно, ризницата му го тегли към дъното, но той успява да се задържи над водата.
— Да ти помогна, Торк?
— Сам ще се оправя, княже.
Стигате до брега. Качвате се на седлата и продължавате напред в търсенето на тайнственото оръжие.
Мини на 165.
90
Един ден Берил те кани в къщата си. Вече знаеш, че повторна покана в дома на вожда е знак на дълбоко уважение.
Влизаш в скромното жилище на вожда. Той те поглежда в очите и казва:
— Ти си честен човек и добър ловец. Можеш да останеш в племето ми. Ще ти помогнем да си построиш къща. Ще получаваш всички блага като другите ловци.
Берил чака отговора, но ти се бавиш.
— Трябва да се посъветвам с моите приятели.
Вождът кимва. След кратък разговор с Торк, Веста и коняра се връщаш при Берил.
— Приемам предложението ти с благодарност — казваш ти и му се покланяш. Берил те прегръща.
— От днес сте наши братя.
Мини на 201.
91
Великанът грабва огромната лопата, загребва с нея натрошените скали и ги сипва в гърлото на високата желязна кула. Чува се шум от камъните, които падат и се удрят в стените на кулата. С няколко бързи движения той напълва желязната кула, после хвърля лопатата, завърта една дръжка и от страничния улей на кулата се посипва ситен пясък. По лицето на великана се изписва напрежение.