Строфа 1
Хор
Теламоне, владетелю на пчелохранещия Саламин,
на острова, изправен сред прибоя син
с лице към оня бряг свещен, където сивооката Атина
създаде първото дръвче маслина,
на бляскавия град Атина украса и венец небесен —
ти тук дойде с Херакъл, Алкмениния син, — от кораба понесен,
с Херакъл стрелоносеца, и свърза с неговата твойта сила,
за да съсипеш Троя, Троя, нашата родина мила,
в ония дни, когато ти пристигна от Елада…
Антистрофа 1
… когато цвета на младежта доведе от Елада,
защото Лаомедонт не даде обещаните коне. При Симоейс — реката бърза,
отпусна вълнопорните весла и корабите о брега привърза,
пое със безпогрешните ръце лъка, със който смърт на Лаомедонт донесе,
и крепостните твърдини; издигнати от Аполон с отвеси,
предаде той на огнения дух на гибелния пламък:
два пъти флоти на Дардания налитаха и камък върху камък
от нейните стени така и не остана,
оръжието им срази троянската отбрана.
Строфа 2
Напразно, сине на Лаомедонта, Ганимеде,
напразно Зевс в чертозите си те отведе,
като ти даде служба най-красива —
пристъпвайки изнежено, да му наливаш
със златни кани златните потири:
виж, в огън цяла се раздира
земята дето зърна първата постеля.
по морския ни бряг стенания се стелят
и сякаш писъкът на птица до ушите ти долита,
която над гнездото си разбито
скърби за рожбите си умъртвени.
Как безнадеждно тук жените стенат:
една ридае за съпруга,
децата си оплаква друга,
а старата си майка — трета.
А свежите къпални и игрища,
където ти ходеше и бяха ти места обични,
превърнати са днес във съсипни трагични.
Да не загубиш прелестта си във Зевсовия трон,
а на Приам земята, собствената ти родина,
от гръцкото оръжие безмилостно загина.
Антистрофа 2
О, Еросе, ти, който грижи толкова отвори
на боговете във небесните простори,
ти също във Дардановия дом пристигна
и Троя във величие до небесата вдигна,
като със боговете я роднина стори.
За Зевсовия грях към Ганимед не ще говоря.
Но днес Зората белокрила,
на смъртните що тъй е мила,
видя на нашата земя разрухата.
А братът на Приам, Титон, комуто е съпруга тя,
от който и децата си зачена,
от тази именно земя роден е!
Кола със четири коне, крилата,
обсипана отвред със звездно злато,
пристигна, грабна го, отнесе го при нея.
На родната земя това навея
огромна някаква надежда,
че светло бъдеще съглежда.
Уви! Но Троя си загуби чара вече,
със който нявга божите сърца привлече…
Влиза Менелай.
Менелай
О, Слънце, тази утрин е така прекрасно озарена —
(Иронично)
когато аз ръка ще сложа на моята жена Елена!
Да, Менелай съм аз, преминал трудности безмерни
с ахейската войска, останала при мене верно.
Дойдох под Троя, не както мислят за една жена,
но срещу мъж коварен — пристигна като гост той у дома,
а после моята съпруга прелъсти и я отвлече.
Със божията помощ той всичко заплати — не е жив вече,
а с него и земята му под елинския меч загина.
Дойдох тук за Спартанката, със мене да замине —
противно ми е името на нявгашната ми съпруга.
Във този пленнически стан тя като всяка друга
жена от Троя за робиня е прибрана.
Войниците, които я плениха със тази тежка бран,
на мен я дадоха за смъртна казан, но ако пощада
реша да дам, бих могъл да я върна във Елада.
Реших: не трябва тук, във Илион, смъртта да я постигне,
но с весления кораб да я взема и в Елада щом пристигне,
да я предам на тези, чиито близки паднаха във тази рат,
да я убият те и тъй за тях на нея да си отмъстят.
Но хайде, вие, стражи, влезте вече вътре,
сграбете я за нейните престъпни къдри
и тук я довлечете. А щом като повее
попътен вятър, ще я изпратим във Ахея!
Хекуба
Ти, що държиш земята и жилището си на нея имаш,
ти, който и да си, загадка тъмна и неразрешима,
ти, Зевсе, на природата Необходимост или на смъртните пък Ум,
на теб се моля, понеже, напредвайки по своя друм без шум,
ти всички дела на смъртните ги ръководиш право.
Менелай
Какво ли е това? Молитви странно нови тази тук жена отправя!
Хекуба
Ако убиеш твоята съпруга, хвала на тебе, Менелае!