данайски вожде, че зад славата си слаб и малък!
А мене, жрицата на Феб, съблечена и бездиханна,
до тебе ще захвърлят при потоци в долина бръшлянна
и зверовете ще разкъсват оскверненото ми тяло!
Прости, венец на моя бог любим, красил в екстаз челото бяло —
напускам празниците аз, в които греех тъй лъчисто, —
разкъсвам ви, повезки, доде е още тялото ми чисто,
предавам ви на ветровете, Фебе, на пророчествата цар!
Къде е пристанът да се кача във кораба на твоя господар?
Върви, побързай, издебни попътен вятър за платната,
от трите Еринии във моя образ отведи едната!
Прощавай, майко! Не плачи! Прости и ти, родино мила!
О, братя, татко, които е земята в пазвите си скрила,
и аз при вас, във Ада, скоро идвам, но с победна песен —
съсипала рода Атреев, дето гибелта на всички ни донесе!
Талтибий с войниците отвежда Касандра.
Хекуба полита към земята.
Корифей
Служителки на старата Хекуба, защо така стоите?
Не виждате ли, че безмълвно господарката залита
и рухва на земята покосена? Хайде, подхванете,
жестоки вие, старото й тяло! Бързо я вдигнете!
Хекуба
О, не — услуга нежелана не ни е драга.
Ах, тук ме оставете… Че това приляга
за всичко, дето страдах, страдам и ще страдам.
О, богове! На лош съюз при вас попадам!
Все пак, нещастия когато ни слетяват,
така е редно — боговете да се призовават.
Предишното ни щастие да ви припомня първо искам,
по-силна жалост тъй ще вдъхна за бедите, дето ни притискат.
Царица бях и мене цар ме взе като съпруга.
Деца родих — с тях няма да се мерят други:
тук бяха първи, не че много им е броя.
И никоя в Елада, нито във Азия и Троя,
не би могла да се похвали със синове такива,
но всички ги видях във битки да загиват —
над гробовете им си рязах аз косите.
Баща им пък — не ми донесоха мълвите
вестта, че е убит: очите ми сами видяха
как падна при олтара той под бащината стряха
от вражи меч пронизан. Момичетата, що родих
и ги за брак възпитах със най-достойния жених,
за други ги отгледах — насила ми ги взеха
от моите прегръдки и даже сянка от утеха
не остана, че моите очи отново ще ги зърнат.
Но дето мен врагът в робиня ме обърна —
една старица! — е венец на мъките и злото.
Най-непосилните неща на старостта в теглото
ще ми възлагат — на мен, която Хектор съм родила!
Или да пазя при вратите — една жена без сила,
или да меся хляб! И вместо в царско ложе
на голата земя измъчен гръб ще сложа,
ще облекат във дрипи старото ми тяло —
за злото знак, което ме е сполетяло.
Горко ми! На някаква жена заради брака
какво не изживях, какво ли още ме не чака!
Касандро, дъще, ще вакханстваш с боговете,
в какви беди погуби своето моминско цвете!
Къде си ти, нещастна моя Поликсено?
От толкова деца нито едно не е при мене,
крепейки ме, през мъките да ме превежда.
Защо ме вдигате сега? С каква надежда?
Водете тялото ми, някога тъй стройно,
сломено днес от робство, към легло достойно —
куп слама с каменно възглавие — там да легна,
в сълзи да се стопя…
Преди смъртта да се пресегне
към някой гален от съдбата,
не смятайте, че е живял щастливо на земята.
ПЪРВИ СТАЗИМ