Андромаха
На друг ли господар синът ми е потребен?
Талтибий
Ахеец никой никога не ще го има.
Андромаха
От Троя него ли единствено не взимат?
Талтибий
Не зная как по-лесно да ти предам бедите.
Андромаха
Стеснението хваля, но не и думата „бедите“.
Талтибий
Сина ти ще убият — това е то вестта, що нося ти оттам.
Андромаха
О-о-о! Каква беда! От новия ми брак това е ужас по-голям!
Талтибий
Така наложи Одисей на гърците във общото събрание…
Андромаха
Уви! Ужасно! Струпват се над мен безмерни мъки и страдания!
Талтибий
… синът на славния баща да не получи никаква пощада…
Андромаха
За своите деца да изрече той същата тирада!
Талтибий
… от крепостта на Илион ще хвърлят неговото тяло.
Това ще стане — трябва с разум да го понесеш изцяло.
Не се притискай към детето си, защото смисъл няма,
жена се покажи достойна във бедата си голяма.
Ти виждаш, слаба си, недей за силна да се мислиш —
опора нямаш нигде и добре ще трябва да размислиш:
загинаха държавата и съпруг, а ти сама си в плен,
с една жена да се разправим ний ще можем — слушай мен,
и затова с ахейците да търсиш битки е напразно,
недей да вършиш нищо недостойно и омразно,
проклятия да изречеш да си се само осмелила! —
че нещо кажеш ли, с което би войската разгневила,
мълчиш ли и безропотно ти участта си влачиш,
не ще оставиш тук сина си, без да се погребе,
по-благи пък ще бъдат те и към самата тебе.
Андромаха
Най-мило, единствено съкровище на мама,
ще те убият враговете и самичка ще остана.
Теб само бащината доблест те погуби,
която бе спасение за всички други —
единствено за теб остана безполезна.
Нещастен моят брак и майчинството ми излезна.
Когато стъпих аз в дома на Хектора като съпруга,
си мислех, че на моя син съдбата ще е друга:
не жертвено животно — на плодородна Азия владетел!
Дете, ти плачеш? Нима разбираш? На толкова злини ти бе свидетел…
Защо ръчички впиваш? В дрехата ми тъй си свито,
същинско птиче, под моето крило потърсило защита…
От гроба си баща ти няма да излезе нивга вече
да ти даде спасение със славния си меч,
ни бащините ти роднини, ни силата на Троя.
Ще ти изпратят гърците навеки във покоя,
без милост от стените хвърлили насила.
Как нежно съм те галила, невръстна рожбо мила.
Напразно тази гръд те е кърмила,
напразно е била над тебе мойта мъка.
Ела да се сбогуваме пред нашата разлъка:
към майка си се притисни, увий ръце около мен
и целуни ме ти през този скръбен сетен ден…
О, вие, елини, варварски мъчения изобретили,
защо убивате това дете, във нищо несгрешило?
А ти, Елено, не си от Зевса сътворена,
А твоите бащи са много според мене:
Омразата и Злият дух, Убийството, Смъртта
и всяко Зло, което се отглежда на света.
О, не! Не ще посмея да те нарека на Зевса чедо —
на толкова троянци и данайци гибелта доведе!
Дано умреш! Че ти със своите очи прекрасни
на славните земи фригийски докара смърт ужасна!
Добре! Решили сте, хвърлете го — нещастието да е цяло
и пир пирувайте със неговото мъртво тяло!
Загиваме — това го иска волята на боговете
и в своето безсилие не мога да спася детето…
А мене в корабите ме хвърлете, да замина,
загубила си рожбата, за хубав брак в чужбина.
Отвеждат Андромаха.
Корифей
Нещастна Троя, безброй загинаха от твойте хора
заради една жена и любовта й, белязана с позора.
Талтибий
Детенце, хайде. След като се отдели от скута нежен
на твоята нещастна майка, тръгвай в пътя безнадежден
към зъбера на крепостта на твоите деди —
оттам смъртта да срещнеш жребият ти отреди.
Хванете го!
(Настрани)
За този вид повеля
вестител безсърдечен трябва да се определя,
комуто наглост повече да е присъща,
сърцето ми от нея все още се отвръща.
Талтибий с войниците отвеждат Астианакс.
Хекуба
О, чедо, чедо, сине от нещастен син роден,
без всяко право отнемат те от майка ти, от мен.
Сега какво напред ме чака? И за теб, детето,
какво аз бедната да сторя в твоята несрета?
Единствено глава да блъскам и гърди, да стена —
това е във властта ми, от всичко друго съм лишена,
родина нямам, нямам теб… Дали останало е нещо