— Съжалявам, че казах това — произнесе адски бързо, сякаш се страхуваше, че ще си тръгна, преди да ми каже всичко. — Права си. Просто не мога да повярвам, че някой… нещо… толкова прекрасно може да ми се случи. Не се сърди, Грейс. Моля те, не се сърди.
Затворих очи. За момент ми се прииска Сам да бе просто едно обикновено момче, така че да мога да си тръгна възмутена и с накърнено достойнство. Но той не беше. Беше крехък като пеперуда през есента, която очаква да срещне смъртта си при първия скреж. Така че преглътнах горчивината на гнева си и отворих вратата още малко.
— Не искам никога вече да си мислиш подобни неща, Сам Рот.
Той притвори очи, когато произнесох името му, и клепките прикриха жълтия им блясък. После се пресегна и докосна бузата ми.
— Съжалявам.
Взех ръката му в своята, погледнах го в очите.
— Как мислиш, че би се почувствал Бек, ако просто си тръгнеш ядосано и никога повече не се видите?
Сам се засмя безрадостно по начин, който ми напомни за гласа на Бек по телефона. Сведе очи и отдръпна ръката си. Беше се предал.
— Ще отидем. Добре, ще отидем.
Понечих най-сетне да тръгна към училището, но се спрях.
— Защо си толкова ядосан на Бек? Защо усещам в теб гняв, какъвто не съм забелязвала да изпитваш дори към родителите си?
Изражението на Сам ми подсказа, че никога не си е задавал този въпрос, и затова отговорът му отне известно време.
— Защото Бек… Бек не трябваше да прави това, което е сторил. Колкото до родителите ми — те мислеха, че съм чудовище. Бяха уплашени. Било е различно.
На лицето му бяха изписани болка и несигурност. Наведох се в купето и го целунах нежно. Не знаех какво да му кажа, така че просто го целунах, взех раницата си и се отдалечих в сивкавата светлина на деня.
Когато извърнах поглед, видях, че все още стои в същата поза, притворил жълтите си очи, с паднала над челото му коса. Това някак ми напомни за онази вечер, когато го бях зърнала за първи път.
Хладен повей на вятъра повдигна косите от раменете ми, заби ледените си иглички в оголената ми шия.
Внезапно почувствах, че зимата е много близо. Спрях на място, борейки се с неистовото желание да се обърна и да хукна обратно към Сам. Но в края на краищата дългът ми към учебната система победи и се насочих към входа. Което не ми пречеше да мисля, че правя огромна грешка.
Четиридесет и седма глава: Сам
7°С
След като Грейс излезе от колата, се почувствах отвратително. Заради това, че се бяхме скарали, заради собствените ми съмнения, заради проклетия студ, заплашващ непрестанно човешката ми форма. Всъщност отвратително е слабо казано. Чувствах как постепенно губя всичките си връзки със света, докато потъвам в завихрилия се край мен хаос, който можеше да бъде обобщен с пет имена: Джак, Изабел, Оливия, Шелби, Бек.
Не можех да повярвам, че двамата с Грейс ще отидем, за да се срещнем с Бек. Увеличих парното на бронкото до максимум и облегнах глава върху волана, оставайки така чак докато не започнах да усещам болка в челото си от набраздената пластмаса. В колата бе станало задушно и много горещо, но усещането беше приятно. Усещането, че се отдалечавам от трансформацията, че се чувствам сигурен в собствената си кожа.
Замислих се дали да не остана тук през целия ден, пеейки си тихичко… по-близо до слънцето, по-близо до мен/тази плът изтънява ден подир ден… докато чакам Грейс, но след около половин час все пак реших да тръгна нанякъде. Да изкупя вината си пред нея, като се опитам да подредя поне мъничко хаоса. Да потърся Джак. Той все още не се бе появил в медиите, жив или мъртъв, така че единственото място, откъдето можех да подновя издирването, беше домът на семейство Кълпепър.
Малко по-късно оставих бронкото в края на просеката, водеща към къщата, и тръгнах през гората. Игличките на боровете изглеждаха сивкави, а очакващите снежната си завивка дървета леко се поклащаха, докоснати от вятъра. Чувствах се некомфортно, стволовете буквално смърдяха на вълк. Изглежда, че хлапето беше пикало на всяко дърво, попаднало пред погледа му. Отворко.
Движение вдясно от мен ме накара да подскоча стреснато и да се приведа ниско до земята, напрегнат и затаил дъх.