Просто сърна. Зърнах големи черни очи, дълги крака и бяла опашчица, след което животното се изгуби сред неприветливата гора. Появата й ме успокои малко. Това, че сърната обикаляше наоколо, означаваше, че Джак не го прави. Нямах никакво оръжие, освен голите си ръце, а те нямаше да ми помогнат много при среща с нестабилен млад вълк, напомпан от адреналинова ярост.
Когато се приближих до къщата, спрях в самия край на дърветата и се заслушах в гласовете, които долитаха до мен. Момче и момиче. Очевидно увлечени в някакъв спор, си крещяха един на друг. Намираха се някъде наблизо до задната врата. Промъкнах се в хвърляната от къщата сянка и се плъзнах покрай ъгъла, за да се приближа до тях, безшумен като вълк. Не можех да разпозная мъжкия глас — дълбок и гневен — но инстинктите ми нашепваха, че това е Джак. Другият глас определено принадлежеше на Изабел. Поколебах се дали да не се покажа, но после реших да остана на място, за да чуя за какво се карат.
Изабел изкрещя:
— Изобщо не схващам какво ми говориш. За какво точно съжаляваш? За това, че изчезна? Задето беше ухапан? За…
— За Клои — уточни момчето.
Последва пауза.
— Какво искаш да кажеш с това „за Клои“? Какво общо има кучето с цялата работа? Да не би да знаеш къде е?
— Изабел, дяволите да те вземат! Слушаш ли ме изобщо? Доста си тъпа понякога. Нали ти казах, че не знам какво правя, след като се променя.
Прикрих устни с длан, за да не чуят смеха ми. Джак беше изял кучето й.
— Искаш да ми кажеш, че… ти… Божичко! Ама ти си страхотен задник!
— Нищо не можех да направя. Казах ти какво бях. Не трябваше да я пускаш навън.
— Имаш ли някаква идея колко точно струва това куче?
— Мда.
— И какво точно се очаква да кажа на Техни Родителски Височества? Мамо, тате, Джак е върколак. Между другото, нали си спомняте, че Клои изчезна? Е, вече няма нужда да се тревожим за нея, знаем какво се е случило. Той я е изял.
— Нищо няма да казваш! — кресна Джак. — Така или иначе мисля, че ще успея да спра това. Мисля, че намерих лек.
Намръщих се.
— Лек, а? — произнесе Изабел с равен глас. — И как точно се лекува върколащината?
— Не си тормози русото мозъче с излишни въпроси. Аз просто… дай ми още няколко дни, за да съм сигурен. Когато се убедя, че наистина върши работа, ще им разкажа всичко.
— Хубаво. Както кажеш. Божичко… наистина не мога да повярвам, че си изплюскал Клои.
— Няма ли да престанеш с това, а? Започваш да ме дразниш.
— От мен да мине. Ами другите? Нали има и други върколаци? Те не могат ли да ти помогнат?
— Абе ти ще млъкнеш ли? Нали ти казах, че съм решил проблема. Нямам нужда от помощ.
— Не мислиш ли, че…
Чу се някакъв остър, странен шум. Прекършена клонка? Плесница?
Гласът на Изабел прозвуча различно, когато заговори отново. Беше по-тих.
— Просто не позволявай на никого да те види, става ли? Мама е на лекарства… заради теб… а татко е извън града. Аз се връщам в училище. Не мога да повярвам, че ми се обади и ме извика тук, за да ме информираш, че си изял кучето ми.
— Извиках те, за да ти кажа, че съм решил проблема. Изглеждаш наистина превъзбудена от добрите новини. Ама не съвсем.
— Много се радвам за теб. Това е просто супер. Чао.
По-малко от минута по-късно чух звука от двигателя на джипа, когато Изабел си замина. Поколебах се отново. Трудно е да се каже, че бях особено въодушевен от идеята да се покажа пред младия и очевидно агресивен вълк, преди да съм достатъчно наясно с мястото, където щеше да се проведе евентуалният ни сблъсък, но нямах особен избор. Трябваше или да се върна в затоплената кола, или да вляза в къщата. А къщата беше по-близо. Промъкнах се покрай ъгъла, опитвайки се да доловя някакъв шум, който да издаде местоположението на Джак. Нищо. Явно беше влязъл вътре.
Приближих се към вратата, чието стъкло бях разбил по-рано през тази седмица — вече беше поправено — и пробвах дръжката. Отключено. Крайно неразумно.
Щом влязох, веднага чух шума, който вдигаше Джак насред пустата къща. Промъкнах се през тъмния коридор към издържана в черно и бяло кухня. Светлината, проникваща през двата прозореца, беше силна и ярка — отразяваше се в белите стени и потъваше в чернотата на шкафовете и окачената на стената посуда.
Честно казано, кухнята в дома на Грейс — топла, разхвърляна, ухаеща на канела, чесън и хляб — ми допадаше далеч повече от това обширно стерилно помещение.