Видях Джак, приклекнал с гръб към мен, да рови в чекмеджетата на стоманеносивия хладилник. Замръзнах на място, но шумът, който вдигаше, докато тършуваше за храна, явно бе прикрил звука от стъпките ми. Тук нямаше и вятър, който да отнесе миризмата ми до него, така че останах неподвижен близо минута, обмисляйки вариантите си за действие. Беше висок, широкоплещест, с черна къдрава коса. Напомни ми за древногръцка статуя. Нещо в самата му стойка подсказваше за гигантското му самочувствие и незнайно защо това ме подразни. Преглътнах надигналото се в гърлото ми ръмжене, плъзнах се в помещението и тихо се повдигнах, за да се покатеря върху плота. Височината на позицията щеше да ми даде леко предимство, ако Джак проявеше агресия.
Той отстъпи от хладилника и стовари избраната храна върху някаква лъскава масичка. Няколко минути го наблюдавах как внимателно си приготвя сандвич, педантично подреждайки пластовете месо и кашкавал между намазаните с майонеза филии. След като приключи с кулинарното си произведение на изкуството, вдигна поглед нагоре и възкликна:
— Господи!
— Здрасти — казах.
— Какво правиш тук?
Не изглеждаше уплашен. Не бях достатъчно едър, за да стресна някого от пръв поглед със самото си присъствие.
Нямах идея какво да отговоря. Истината беше, че подслушаният разговор между него и Изабел бе променил нещата, които исках да науча.
— Мислиш, че си намерил лек. Защо реши, че такъв съществува?
— По-кротко, пич. Първо ми кажи кой си?
Определено не го харесвах. Не знам защо, беше някакво вътрешно усещане, което ме изпълваше с антипатия. Ако не смятах, че представлява опасност за Грейс, Оливия и Изабел, щях да му тегля една и просто да го зарежа насред черно-бялата кухня. Антипатията обаче ми помагаше да се държа нагло, да изиграя докрай ролята на човек, който знае всички отговори.
— Някой като теб. Някой, който е бил ухапан. — Видях, че понечи да ми възрази нещо, така че вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне. — Ако планираш да ми кажеш нещо от сорта на „сбъркал си човека“, не си прави труда. Виждал съм те като вълк. Така че просто ми кажи защо си мислиш, че има начин да спреш трансформациите.
— И защо според теб трябва да ти се доверя?
— Защото, за разлика от баща ти, аз не препарирам животни, които после да си подреждам във фоайето. И защото не ми допада фактът, че се навърташ около училището и хорските къщи, излагайки глутницата на риск. Опитваме се да оцелеем някак, въпреки че сме изтеглили късата клечка в зловещия жребий на Съдбата. Нямаме нужда от мазни богаташки копеленца, които да издават съществуването ни на останалия свят, за да ни погнат хората с вили и факли, чаткаш ли?
Джак изръмжа. Звукът прозвуча прекалено животински, подозрение, което се потвърди, когато го видях да трепери леко. Все още беше нестабилен. Можеше да се трансформира всеки момент.
— Вече не е нужно да ме е грижа за тези неща. Аз имам своя лек, така че можеш да вървиш по дяволите заедно с всичките глупости, които дрънкаш, и да ме оставиш на мира.
Той отстъпи бавно назад, към плота зад гърба си.
Скочих на земята:
— Джак, не съществува лек за това.
— Бъркаш — отсече. — Има един вълк, който се е излекувал.
Забелязах, че се приближава към стойката с ножовете. Това беше моментът, в който би следвало да хукна към вратата, но думите му ме накараха да спра на място.
— Какво?
— Чу ме. Отне ми известно време, но го открих. Има някакво момиче в училището, което е било ухапано и се е излекувало. Някоя си Грейс. Знам, че тя има лекарството. И ще го сподели с мен по най-бързия възможен начин.
Думите се изплъзнаха от устата ми преди дори да се замисля:
— Стой далеч от нея!
Джак ми се ухили, а може би се озъби, не успях да схвана. Ръката му вече беше върху плота и се плъзгаше бавно към ножовете, а ноздрите му бяха разширени. Без съмнение долавяше леката миризма на вълк, която студът бе събудил в плътта ми.
— Защо? Не би ли искал самият ти да научиш тайната? Или тя вече те е излекувала?
— Няма лек. А тя не знае нищо. — Вбесих се, че тонът издаваше чувствата ми. Вече трябваше да е проумял какво изпитвам към Грейс, а това беше опасно.
— Няма как да бъдеш сигурен в това, човече — каза Джак. Пресегна се бързо към дръжката на един от ножовете, но ръката му трепереше прекалено много и не успя да я хване. — А сега се махай оттук!