Не помръднах. Трудно можех да си представя нещо по-лошо от това да нападне Грейс, за да открие лек. Той трепереше, беше нестабилен и агресивен, а тя не можеше да му даде отговорите, които търсеше.
Джак най-сетне успя да сграбчи дръжката и измъкна от стойката зловещ на вид нож, чието назъбено острие отразяваше черно-белите плочки на пода. Вече трепереше толкова силно, че му коства доста усилия, за да го насочи към мен.
— Казах да се махаш.
Инстинктите ми нашепваха да се хвърля към него, да разтворя с ръмжене челюсти близо до шията му и да го принудя да се предаде. Да ми обещае, че ще стои настрана от нея. Само дето този метод не работеше, когато си в човешка форма и противникът ти е много по-силен от теб. Вместо това се приближих, като задържах погледа си върху очите му, а не върху острието, опитвайки различна стратегия.
— Джак. Моля те. Тя няма отговорите, но аз мога да направя всичко, което се случва с теб, по-леко.
— Махай се! — Джак направи крачка към мен, после отстъпи, преди да се стовари на едно коляно на пода. Ножът падна върху плочките. Той се опита да го хване, но пръстите му вече бяха нокти, които дращеха по черно-белите квадрати. Явно искаше да каже нещо, но всичко, което се чу, беше дрезгаво излайване. В главата ми бързо се подреди стих. Би трябвало да е за него, но всъщност бе за мен. Всички свои думи губя,/ звярът в мен надава вой./ Поддавам се на този призив,/ принасям в жертва гласа свой.
Приклекнах до него и избутах ножа настрана, за да не се нарани. Вече нямаше смисъл от опити да разговарям с него. Въздъхнах, докато го слушах как ръмжи, стене и пищи. С него вече бяхме равни. Въпреки всичките си пари, въпреки хубавата коса и атлетична фигура, в момента с нищо не беше по-добър от мен.
Джак изскимтя.
— Трябва да си щастлив — казах на дишащия тежко вълк. — Този път поне не повърна.
Той ме изгледа с немигащите си сини очи, след което се стрелна към вратата.
Исках просто да се махна оттук, но вече нямах избор. Джак бе тръгнал по следите на Грейс и възможността просто да го зарежа, за да се оправя както може, се бе изпарила.
Хвърлих се след него. Ноктите му задращиха по скъпия паркет, собствените ми обувки проскърцаха, докато тичах. Влетях в залата с препарираните животни малко след него. Миризмата на мъртва плът изпълни ноздрите ми. Джак имаше две предимства — познаваше къщата и беше във вълчата си форма. Предположих, че ще използва първото от тях и ще се скрие някъде, вместо да заложи на животинската си сила.
Сбърках.
Четиридесет и осма глава. Грейс
9°С
Сам никога не беше закъснявал. Винаги ме чакаше в бронкото, когато излизах от училище след часовете, така че досега не ми се бе налагало да си задавам въпроса къде е или да се чудя с какво да си убивам времето, докато дойде.
Но днес се наложи да чакам.
Чаках, докато учениците се качиха на автобусите, а други — в колите си. Чаках, докато учителите си тръгнаха. Замислих се дали да не си извадя домашното и да свърша малко работа, след като така или иначе висях тук и не правех нищо. Замислих се за бавно потъващото отвъд хоризонта слънце и за това колко ли студено беше на сянка.
— Транспортът ти ли закъснява, Грейс? — попита ме вежливо господин Ринк, докато минаваше покрай мен. Беше сменил ризата, с която беше в час, и от него се носеше лекият аромат на одеколон.
Сигурно съм изглеждала самотна и изгубена, приседнала върху ниската тухлена ограда на градинката пред училището, прегърнала раницата в скута си.
— Мъничко.
— Искаш ли да се обадя на някого?
С периферното си зрение забелязах как бронкото влиза в паркинга и въздъхнах облекчено. Усмихнах се на господин Ринк.
— Не. Моят човек току-що пристигна.
— Това е чудесно. Напоследък започва да захладнява сериозно. Снегът иде!
— Яко — промърморих кисело, той се засмя и ми помаха, докато се отдалечаваше към колата си. Метнах раницата на рамо и се насочих с бързи крачки към бронкото. Отворих вратата до шофьора и се шмугнах вътре.
Едва след като затворих, осъзнах, че нещо с миризмата в колата не е наред. Вдигнах очи към шофьора и кръстосах ръце пред гърдите си, потрепервайки.
— Къде е Сам?
— Имаш предвид онзи пич, който трябваше да седи на това място, а? — попита Джак.
Макар да помнех умоляващите му очи, които ме гледаха от вълча муцуна, макар да бях чула думите на Изабел, че го е виждала, и от няколко седмици знаех, че е жив, не бях подготвена да го видя пред мен, от плът и кръв. С къдравата му черна коса, по-дълга от последния път, когато го бях засичала в училищните коридори, с пронизващите му лешникови очи, със силните му ръце, стиснали волана. Истински. Жив. Сърцето препускаше в гърдите ми.