— Хубаво. Добре. Има лек. Но няма достатъчно за всички и затова никой не иска да сподели тайната с теб. — Трепнах, когато удари с длан по волана. Ноктите му бяха дълги, закривени и черни. Спомних си как сестрата в болницата забива инжекцията с ваксината против бяс в ръката на Сам. — Лекарството трябва да бъде инжектирано директно във вената ти. Но трябва да знаеш, че боли зверски. Наистина зверски. Сигурен ли си, че би искал да се подложиш на нещо подобно?
— В момента също ме боли — изръмжа Джак.
— Добре. Ще те заведа на мястото. Ще ми кажеш ли къде е Сам?
— Да! Кажи ми накъде да карам. Ако ме лъжеш, кълна се в Господ, че ще те убия.
Обясних му как да стигне до къщата на Бек, молейки се, че ще успее да издържи до там. Извадих телефона от раницата си.
Бронкото отново изви встрани, когато Джак погледна към мен:
— Какво правиш?
— Обаждам се на Бек. Това е човекът с лекарството. Трябва да го предупредя да не дава последната доза на никого. Нали може?
— Само ако се опиташ да ме излъжеш…
— Погледни. Виж номера, който набирам. Не звъня в полицията. — Бързо си спомних номера на Бек; бях далеч по-добра с цифрите, отколкото с думите. Чух сигнала свободно. Вдигни. Вдигни. И дано постъпвам правилно.
— Ало?
Разпознах гласа.
— Здрасти Бек. Аз съм, Грейс.
— Грейс? Съжалявам, гласът ти ми звучи познато, но…
Прекъснах го.
— Имаш ли още от субстанцията? От лекарството? Моля те, кажи ми, че не си използвал и последната доза!
Бек замълча. Престорих се, че ми е отговорил.
— Ох, слава Богу. Виж, аз съм с Джак Кълпепър и пътуваме към теб. Той държи Сам някъде и няма да ми каже къде е, докато не получи лекарството. Ще дойдем след около десетина минути.
Бек произнесе меко:
— Проклятие.
Не зная защо, но гърдите ми се разтресоха. Едва миг по-късно осъзнах, че съм потиснала хлипане.
— Да. Нали ще си бъдеш у вас?
— Да. Разбира се. Грейс… там ли си още? Той може ли да ни чуе?
— Не.
— Бъди твърда. Опитай да не се страхуваш. Не го гледай в очите, но бъди настоятелна. Ще ви чакаме в къщата. Вкарай го вътре. Не мога да изляза, защото ще се трансформирам и тогава всички сме прецакани.
— Какво ти приказва? — попита Джак.
— Казва ми през коя врата да влезем. Трябва да те вкарам на топло максимално бързо, за да не се трансформираш. Лекарството няма да подейства, ако си вълк.
— Добро момиче — каза Бек.
Не знам защо, но ми беше адски трудно да понеса тежестта на тази добрина. За разлика от заплахите на Джак тя накара очите ми да се насълзят, а в гърлото ми да заседне буца.
— Скоро ще сме при теб. — Затворих телефона и погледнах към Джак. Не директно в очите, а към бузата му. — Отбий директно в алеята. Предната врата ще бъде отключена.
— Как мога да ти вярвам?
Свих рамене:
— Ти сам го каза. Знаеш къде е Сам. Нищо няма да ти се случи, защото искаме да го спасим.
Четиридесет и девета глава: Сам
4°С
Студът се бе вкопчил в плътта ми. Мракът ме притискаше отвсякъде. Примигнах в опит да прочистя очите си от лепкавото му було. От мястото, където се намирах, виждах тънка ивичка светлина: долният праг на врата. Без нищо, по което да се ориентирам, така и не можех да кажа дали този спасителен изход бе отчайващо близо или ужасяващо далеч. Различни миризми изпълваха ноздрите ми: прах, животни, химикали. Чувах собствения си дъх много силно, явно помещението беше малко. Барака за инструменти? Мазе?
Мамка му. Беше студено. Не достатъчно, за да се трансформирам. Все още не. Но това можеше да се случи скоро. Лежах по очи на пода… защо лежах по очи? Опитах се да стана на крака и прехапах устни, за да потисна вика си. Нещо не беше наред с глезена ми. Опитах отново, по-внимателно, все едно бях новородено еленче, което още не знае как да използва краката си. Залитнах встрани и размахах ръце в търсене на опора. Дланите ми срещнаха острите краища на някакви инструменти (за изтезание?) окачени на близката стена. Бяха студени, метални, мръсни.
Останах на ръце и колене, заслушан в дишането си, и усетих топлината на кръвта по дланите си. Може би просто трябваше да се предам. Бях зверски уморен от борбата със самия себе си. Сражения, които водех от седмици.
Потиснах отчаянието си и след още няколко опита успях да се изправя. Закуцуках към вратата, протегнал ръце пред себе си, за да предпазя тялото си от още заострени изненади по пътя. Започнах да опипвам за дръжка, но единственото, което усещах под пръстите си, бе грапаво дърво. Някаква треска се заби в показалеца ми и аз изругах тихичко. Опрях рамо във вратата и я натиснах, мислейки си моля те, отвори се, моля те, ако на този свят изобщо съществува някаква справедливост.