— Това вече няма никакво значение. Как ще намерим Сам сега?
Бек ми кимна с глава да го последвам към ухаещата на розмарин кухня. Сторих го и трепнах, когато забелязах, че в къщата има и друг човек, приседнал на плота. Единствената дума, с която можех да го опиша, ако някой ме попиташе по-късна бе „мрачен“. Мрачен, неподвижен, мълчалив и ухаещ на вълк. Имаше скорошни белези по ръцете. Това трябваше да е Пол. Той не каза нищо, както и Бек, който се приведе над плота и вдигна мобилен телефон.
Набра някакъв номер и включи високоговорителя. Вдигна очи към мен:
— Колко точно ми е сърдит? Нали не си е изхвърлил телефона?
— Не мисля.
Бек се загледа в апарата и двамата се заслушахме в тихия и далечен сигнал свободно. Моля те, вдигни. Опитах да заблудя себе си, че не ми пука дали Сам ще вдигне или не, но препускащото ми сърце бързо унищожи този жалък опит за самовнушение. Загледах се в Бек, в широките му рамене, в едрата челюст, в гъстите вежди. Този мъж притежаваше невероятно успокояващо излъчване, самото му присъствие ме караше да се чувствам в безопасност. Исках да му вярвам. Исках да вярвам, че нищо лошо не би могло да се случи, щом Бек не изпадаше в паника.
Апаратът изпука.
— Сам? — Бек се приведе по-близо до телефона.
Гласът от другата страна беше накъсван от смущения по линията.
— Гр… ли? … си?
— Бек е. Кажи ми къде се намираш?
— … жак. Грейс… Джак ще… адне. — Единственото нещо, което можех да разбера ясно, беше болката в гласа му. Исках да бъда там, при него, за да му помогна.
— Грейс е тук — каза Бек. — Всичко е под контрол. Кажи ми къде си? Добре ли си?
— Студено.
Тази ужасна, самотна дума бе преодоляла всички смущения и прозвуча с кошмарна яснота. Закрачих напред-назад. Просто не можех да стоя на едно място.
Гласът на Бек беше съвършено спокоен:
— Не те чувам добре. Опитай да кажеш къде се намираш, кратко и ясно.
— Кажи на Грейс… обади Из…ел… в… барака ня…де. Чух… преди.
Върнах се отново при плота и се приведох над телефона до Бек.
— Искаш да се обадя на Изабел? Ти си в някаква барака в техния имот, така ли? Тя там ли е?
— Да. — Натърти Сам. — Грейс?
— Какво?
— … ичам те!
— Недей да говориш все едно се сбогуваш с мен, Сам Рот. Ще те измъкнем.
— Побърз…
Връзката прекъсна.
Бек вдигна очи към мен и в тях видях цялата загриженост и всичката тревога, които гласът му не издаваше.
— Коя е Изабел?
— Сестрата на Джак. — Имах чувството, че ми отне цяла вечност да сваля раницата от гърба си и да извадя телефона от единия джоб. — Сам трябва да е затворен някъде в рамките на имението им. В барака или нещо подобно. Ако успея да се свържа с Изабел, тя може би ще успее да го открие. Ако ли не, тръгвам натам още сега.
Пол гледаше през прозореца към умиращото отвъд близките дървета слънце и аз знаех прекрасно за какво си мисли. Нямах достатъчно време, за да стигна до дома на Кълпепър, преди температурите да са паднали фатално. В момента обаче беше безполезно да мисля за това. Открих номера, от който Изабел ми се бе обадила по-рано, и натиснах бутона за набиране.
Сигналът свободно се чу два пъти. После прозвуча провлачено „ало“.
— Изабел, Грейс е.
— Не съм идиот. Видях ти името на дисплея.
Искаше ми се да се пресегна през телефона и да я удуша.
— Изабел, Джак е заключил Сам някъде около вашата къща. — Продължих, отговаряйки предварително на логичния й въпрос: — Не знам защо. Но Сам ще се трансформира, ако стане прекалено студено, а в момента е заключен някъде, където определено не е топло. Моля те, кажи ми, че си вкъщи.
— У дома съм. Току-що влизам. И не съм забелязала следи от борба из къщата.
— Имате ли барака за инструменти или нещо подобно?
В гласа на Изабел прозвуча раздразнение.
— Имаме точно шест външни постройки.
— Трябва да е в една от тях. Каза, че е в някаква барака. Слънцето вече залязва, съвсем скоро ще застудее.
— Схванах идеята! — прекъсна ме Изабел. Чух някакво шумолене в слушалката. — Обличам си палтото и излизам. Чуваш ли ме, вече съм навън. Прелестният ми задник измръзва заради теб. Заобикалям къщата. Минавам покрай мястото, където кученцето ми пишкаше, преди проклетият ми брат да го изяде.
Пол се усмихна немощно.