— Би ли побързала? — помолих.
— Тичам към първата барака. Викам го по име. Сам! Сам! Там ли си? Нищо не чувам. Ако вече се е превърнал във вълк, аз му отворя вратата и той ми прегризе гърлото, да знаеш, че семейството ми ще те съди.
Чух тихо изщракване.
— По дяволите. Вратата е заяла. — Ново изщракване. — Сам? Вълче момче? Там ли си? Няма нищо в бараката за косачката. Всъщност къде е изчезнал Джак, след като е направил тази простотия?
— Тук е. И е добре. Чуваш ли нещо?
— Силно се съмнявам да е добре. Откачил е окончателно. Нещо в кухата му глава е изпушило. И не, ако чувах нещо, щях да ти кажа. Отивам към следващата постройка.
Пол облегна глава на прозореца над мивката и потръпна. Беше прав. Ставаше наистина студено.
— Обади се пак на Сам — помолих Бек. — Кажи му да вика, за да може Изабел да го открие.
Той взе телефона, натисна бутон за бързо набиране и долепи апарата до ухото си.
Чувах тежко дишане в слушалката.
— Вече съм при другата. Сам! Вътре ли си? Обади се бе, пич! — Чух тихото проскърцване на отваряща се врата, последвано от тишина. — Освен ако не се е превърнал във велосипед, и тук го няма.
— Колко останаха? — Искаше ми се аз да съм там вместо Изабел. Щях да бъда по-бърза. И щях да си раздера дробовете от викане, за да го открия.
— Казах ти вече. Още четири. Но само две от тях са наблизо. Другите две са доста далеч зад къщата. Това са ни плевните.
— Трябва да е в една от близките. Каза, че е в барака. — Погледнах към Бек, който продължаваше да стои с телефон до ухото. Поклати глава. Никой не вдигаше. Сам, защо не се обаждаш?
— Вече съм при бараката с градинарските инструменти. Сам! Сам, Изабел е. Ако си вълк, ще те замоля най-учтиво да не ми гризеш гърлото. И тази врата е заяла. Ритам я с безбожно скъпата си обувка и това ме вбесява доста.
Бек тръшна телефона върху плота и обърна гръб на двама ни с Пол. Сплете пръсти зад тила си. Това беше толкова типичен жест за Сам, че нещо ме прониза.
— Отворих я. Смърди. И има боклуци навсякъде. И тук няма нищо и… Мамицата му! — Гласът й заглъхна, а дишането й стана още по-тежко.
— Какво? Какво става?
— Трай малко. И млъкни. Свалям си палтото. Тук е. Сам! Сам, погледни ме. Сам, погледни ме, копеленце такова, и изобщо не си и помисляй да ми се превръщаш във вълк. Не смей да й го причиняваш.
Отпуснах се, присядайки на пода, и облегнах гръб на плота. Пол ме наблюдаваше мълчаливо.
Чух звук от плесница и тиха ругатня, след това воя на вятъра в слушалката.
— Вкарвам го вътре. Благодари на Господ, че родителите ми няма да се прибират тази вечер. Ще ти звънна по-късно. В момента ми трябват и двете ръце.
Още известно време държах замлъкналия телефон до ухото си. Вдигнах очи към Пол, който продължаваше да ме гледа. Замислих се за момент дали да не му кажа нещо, но той вече беше разбрал, че всичко е наред.
Петдесет и първа глава: Грейс
3°С
Суграшицата танцуваше край колата, докато завивах по алеята пред дома на семейство Кълпепър, а горите сякаш поглъщаха светлината на фаровете. Грамадната къща беше почти невидима в мрака, светеха единствено няколко прозореца на приземния етаж. Насочих бронкото към тях като кораб, следващ светлината на далечен фар, за да открие брега. Паркирах до белия джип на Изабел. Наоколо нямаше други коли.
Грабнах резервното палто на Сам и изскочих навън. Изабел ме чакаше край задната врата и ме преведе през дълго, ухаещо на дим антре, пълно с обувки, кучешки каишки и окачени по стените еленови рога. Димът вече лютеше на очите ми, докато преминавахме през искряща от чистота кухня. На плота лежеше недоизяден сандвич.
— В гостната е — обади се Изабел. — До камината. Спря да повръща малко преди да се появиш. Държа да отбележа, че повръщаше върху килима, но това е чудесно, защото се чувствам страхотно, когато нашите са ми бесни. Което всъщност се случва почти непрекъснато, така че не виждам причина да нарушавам статуквото.
— Благодаря ти — отроних, въпреки че тези две прости думи изобщо не можеха да опишат колко й бях признателна. Последвах я към задимената гостна. За радост на Изабел и несъществуващите й умения за палене на огън, таванът на помещението беше много висок и пушекът се виеше нагоре. Сам лежеше до камината, увит плътно в някакъв китеник. До него стоеше все още недокосната купичка, от която се издигаше пара.