Бронкото подскочи рязко и един удар на сърцето ми по-късно видях как някаква сърна се претърколи по предния капак и се блъсна в прозореца, а оформилата се пукнатина по цялата му дължина бързо се разпростря в зловеща паяжина, след което хиляди остри късчета полетяха във въздуха край нас. Натиснах спирачката, но нищо не се случи. Нямаше дори бегъл намек, че колата възнамерява да забави ход.
Завий, извика ми Сам, а може би само така ми се стори, но когато завъртях волана, бронкото продължи да се движи по права линия и да се пързаля, пързаля, пързаля по заледения път. В главата ми отекна гласът на баща ми да обяснява, че когато колата поднесе, трябва да завъртиш волана в противоположната посока, но вече беше прекалено късно за каквото и да било.
Чух остър звук, който най-вероятно обозначаваше разтрошаването на кости, и няколко секунди по-късно бях застинала, вкопчила ръце във волана, върху колата имаше мъртва сърна, купето беше пълно със стъкла, предницата беше огъната край някакво дърво, по ръцете ми имаше кръв от порязванията, треперех, лицето на Сам бе замръзнало в изражение, което казваше мамка му по-ясно от всичките думи на света, а аз бавно започнах да осъзнавам, че бронкото не се движи, а през разбитото стъкло нахлува леден въздух.
Завъртях ключа, но двигателят отказа да запали.
— Ще се обадя на 911 — казах. — Те ще се погрижат за нас. Устните на Сам се извиха в безкрайно тъжна усмивка и той ми кимна, сякаш това наистина щеше да помогне. Набрах номера и съобщих за инцидента, говорейки бързо и опитвайки се да преценя къде точно се намираме. После свалих палтото си внимателно, за да не прокарам ръкавите през наранените си ръце, и завих Сам. Той седеше тихо и неподвижно, докато взех покривалото на задната седалка и го метнах върху него, след което се приведох и го прегърнах здраво в отчаян опит да му предам частица от топлината на тялото си.
— Моля те, обади се на Бек — промълви той и аз го сторих. Включих телефона на високоговорител и го оставих върху таблото.
Бек вдигна веднага:
— Грейс?
— Бек — обади се Сам. — Аз съм.
След кратка пауза Бек произнесе внимателно:
— Сам, аз…
— Нямаме време — прекъсна го Сам. — Блъснахме някаква сърна. Предното стъкло е разбито.
— Божичко! Къде сте? Двигателят работи ли?
— Твърде далеч. И не, не работи. Обадихме се на 911. — Сам даде на Бек известно време, за да осъзнае какво му казва, след което продължи. — Съжалявам, че не дойдох. Има някои неща, които трябва да ти кажа…
— Не, първо ти ме чуй, Сам. За онези хлапета. Трябва да знаеш, че ги вербувах. Те знаеха. Знаеха през цялото време. Не съм сторил нищо против волята им. За разлика от това, което направих с теб. Наистина съжалявам, Сам. Дори за миг не съм спрял да съжалявам.
Думите му бяха безсмислени за мен, но очевидно не и за Сам. Очите му блестяха.
— Аз не съжалявам. Обичам те, Бек.
— Аз също те обичам, Сам. Ти си най-добрият сред нас и нищо не може да промени този факт.
Сам потрепери. Студът вече започваше да му влияе.
— Трябва да затварям. Нямам много време.
— Сбогом, Сам.
— Чао, Бек.
Сам ми кимна и аз натиснах бутона за прекъсване на връзката.
Той остана неподвижен за няколко секунди, после отново се разтрепери. Измъкна ръце изпод импровизираните си завивки и силно ме прегърна, заравяйки лице в косата ми.
— Не си отивай, Сам — промълвих безпомощно.
Той взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите. Бяха жълти, тъжни, вълчи, мои.
— Те винаги остават същите. Помни това, когато ме гледаш. Помни, че това съм аз. Моля те.
Не си отивай.
Сам ме пусна, разпери ръце, сграбчи таблото с едната, а с другата се вкопчи в седалката си. Сведе глава и аз наблюдавах треперещите му рамене, мълчаливата агония на трансформацията, увенчана с тихия ужасяващ стон, в който той изгуби себе си.
Петдесет и трета глава: Сам
1 °С
пропадайки в бездната
протягам се към теб
изгубвам себе си и тази крехка любов
в студа, сковаващ всичко
моят начин
да кажа
сбогом