Петдесет и четвърта глава: Грейс
0°С
Когато спасителният екип пристигна, се бях присвила в седалката, затрупана под купчината палта и притиснала ръце към лицето си.
— Добре ли сте, госпожице?
Не отвърнах, само вдигнах ръце и погледнах пръстите си, мокри от сълзи и кръв.
— Сама ли сте, госпожице?
Кимнах.
Петдесет и пета глава: Сам
0°С
Наблюдавах я, както го бях правил винаги.
Мислите ми бяха смътни и мимолетни като далечни и неясни миризми, донесени от ледения вятър.
Тя бе приседнала в края на двора, близо до старата си люлка, трепереше от студ, но не помръдваше от мястото си. Не можех да разбера какво прави.
Наблюдавах я. Някаква частица от мен искаше да отида при нея, но инстинктите ми й се противопоставяха яростно. Това желание роди искрата, разпалила спомени за златна есенна гора и дни, прелитащи край мен, преди да паднат на земята като отронили се есенни листа.
Осъзнах какво правеше, прегърбена, трепереща от студ. Тя чакаше, чакаше ласките на зимата да я трансформират. Може би странната миризма, която долавях от нея, бе уханието на надеждата.
Тя чакаше своята трансформация, аз копнеех за моята. И двамата искахме нещо, което не можехме да получим.
По някое време нощта пропълзя тихо в двора, удължавайки сенките на дърветата, докато те не покриха целия свят.
Наблюдавах я.
Вратата се отвори, а аз отстъпих назад в мрака. Излезе някакъв мъж, който вдигна момичето от земята. Светлините на къщата заблестяха в замръзналите сълзи по лицето й.
Наблюдавах я. Отсъствието й прогони странните ми, далечни мисли. Наблюдавах опустелия двор, изпълнен с необясним, почти болезнен копнеж по нещо безвъзвратно изгубено.
Петдесет и шеста глава: Грейс
1°С
Най-трудно ми беше да понеса воя.
Колкото и кошмарни да бяха дните, нощите бяха още по-лоши. Дните ми бяха просто безуспешни опити да се подготвя за поредната нощ, огласяна от тъжните вълчи песни. Лежах в леглото си и прегръщах възглавницата, върху която бе полагал глава, в опит да задържа отслабващата му миризма. Спях в неговия стол насред кабинета на татко, докато очертанията на моето тяло не заличиха окончателно тези от неговото. Ходех боса из къщата, обзета от скръб, която не можех да споделя с никого.
Единственият човек, комуто можех да изплача душата си, Оливия, все така не отговаряше на обажданията ми, а колата… колата, за която дори отказвах да мисля… беше просто безполезна метална руина.
Бях сама насред проточващите се до безкрайност часове, сама с мъртвите голи дървета на Пограничната гора отвъд прозорците.
Най-лоша беше нощта, в която за първи път чух воя му. Първо започнаха другите, докато аз седях в креслото на татко, заровила лице във все още ухаещата на Сам тениска, и се преструвах, че това, което чувам, е просто запис на вълци, а не истински вълци. Не истински хора. И после, за първи път след катастрофата, чух как неговият вой се присъедини към останалите.
Усетих как сърцето ми се раздира от мъка, защото чувах неговия глас. Вълците пееха бавно красивата си и тъжна песен, но всичко, което чувах, бе Сам. Неговият вой се издигна над останалите ясен, силен, пропит с болка.
Слушах ги, молейки се да спрат и да ме оставят на мира, но същевременно изпълнена със страх, че наистина могат да го сторят. Дълго след като останалите гласове бяха замлъкнали, Сам продължи да пее бавно и нежно.
Когато най-накрая и той спря, нощта се потопи в мъртвешка тишина.
Вече не можех да стоя на едно място. Станах и започнах да обикалям из кабинета, свивах ръцете си в юмруци и ги отпусках безпомощно. Най-накрая грабнах китарата, на която Сам бе свирил, и крещейки, започнах да я блъскам в бюрото на татко, докато пръстите ми не започнаха да кървят заради впилите се в кожата ми струни.
Когато баща ми дойде, за да види какво става, ме откри да седя и да плача сред море от парчета дърво и скъсани струни като лодка, натоварена с музика, която се е разбила в скалист бряг.
Петдесет и седма глава: Грейс
2°С
В първия ден, когато вдигнах телефона си след катастрофата, валеше сняг. Леки, нежни снежинки се сипеха пред прозореца, подобно на пролетен цвят. Нямах желание да говоря, но името, изписано на дисплея, беше на единствения човек, с когото опитвах да се свържа.