Беше Бек. Дали наистина исках да вдигна? Въздъхнах и протегнах ръка, за да взема телефона.
— Ало?
— Грейс.
— Да.
— Съжалявам, че ти се обаждам — каза Бек. Гласът му звучеше безизразно. — Знам какво ти е било през последните дни.
Очакваше ли се да кажа нещо? Надявам се, че не, защото не знаех какво. Чувствах съзнанието си замъглено.
— Грейс?
— Тук съм.
— Обаждам ти се заради Джак. Вече е по-добре, по-стабилен и скоро ще се трансформира за през зимата. Но му остават още няколко седмици на неконтролируеми трансформации.
Съзнанието ми не беше чак толкова замъглено, за да не схвана, че Бек ми се доверяваше. Почувствах се странно поласкана.
— Значи вече не го държиш заключен в банята?
Бек се разсмя. Не особено весело, но ми беше приятно да го чуя.
— Не. Взе изпита си от банята с отличен и го изпратихме в мазето за награда. Но се опасявам, че… както казах, ще се трансформирам скоро… Всъщност това почти ми се случи днес сутринта. Така че Джак ще остане в много лошо положение за следващите няколко седмици. Не ми е приятно да те моля за това, защото те излага на риск от ухапване, но може би ще можеш да го наглеждаш, докато се трансформира окончателно.
— Бек, аз вече бях ухапана.
— Божичко!
— Не, не — добавих бързо. — Не наскоро. Преди много години.
Гласът му прозвуча странно:
— Ти си момичето, което Сам спаси, така ли?
— Аха.
— И никога не си се трансформирала?
— Не.
— От колко време познаваш Сам?
— Реално го срещнах тази година. Но съм го наблюдавала в гората, откакто ме спаси. — Отбих по алеята пред къщи, но не изключих двигателя. Оливия се приведе над топлите струи въздух на парното, след което се отпусна назад в седалката си, затворила очи. — Бих искала да дойда при теб, преди да се трансформираш. Просто за да поговорим, ако няма проблем.
— Това би било чудесно. Но нека да е скоро. Опасявам се, че моментът, от който за мен няма връщане назад, наближава.
Мамка му. Телефонът ми изжужа, информирайки ме за ново повикване.
— Днес следобед? — попитах. Когато той се съгласи, се извиних. — Ще трябва да затварям. Някой ми звъни в момента.
Казахме си довиждане и превключих на другото обаждане.
— Дяволите да те вземат, Грейс, колко дълго планираше да се наслаждаваш на мелодийката си за звънене, докато аз слушам проклетия сигнал свободно? — Беше Изабел. Не бях разговаряла с нея от деня на катастрофата, когато й се бях обадила, за да й кажа къде е Джак.
— Ако искаш да знаеш, бях в час — отвърнах. — И учителят искаше да ме убие, задето телефонът ми прекъсна мъдрите му изказвания.
— Не си била в час. Както и да е. Имам нужда от помощта ти. Майка ми се сблъска с нов случай на менингит — с най-гадния тип менингит — в клиниката, където работи. А аз бях там. Източих малко кръв от нещастника. Три епруветки.
Примигнах, опитвайки се да осъзная за какво ми говори.
— Какво си направила?! И защо?
— Грейс, мислех, че си малко по-умна. Явно си оглупяла от любов по гаджето си. Опитай да се съсредоточиш. Докато мама говореше по телефона, аз се престорих на сестра. И източих гадната му, заразена кръв.
— Знаеш как да вземеш кръв от пациент?
— По дяволите, Грейс, да, знам. Мисля, че всички знаят как се прави. Схващаш ли изобщо какво ти говоря? Три епруветки. Една за Джак. Една за Сам. Една за Оливия. Трябва да ми помогнеш да завлечем Джак до клиниката. Кръвта е там, в един хладилник. Страхувах се да я взема с мен, за да не пукнат проклетите бактерии. Не знам къде е къщата на оня пич, който държи Джак.
— Искаш да му инжектираш заразена кръв? Да го заразиш с менингит?
— Не, искам да го заразя с малария. Да, малоумнице, искам да го заразя с менингит. Чийто основен симптом е — познай — зверски висока температура. Честно казано, не ми пука дали би направила същото със Сам и онова момиче. Най-вероятно няма да свърши работа със Сам, защото вече е вълк. Но реших, че е добре да взема кръв за всички, ако искам да ми помогнеш.
— Изабел, щях да ти помогна, така или иначе — въздъхнах. — Ще ти дам адреса. Ела там след час.
Петдесет и осма глава: Грейс