6°С
Да бъда в мазето на Бек бе едновременно най-щастливото и най-тъжното ми изживяване, след като Сам се беше превърнал във вълк, защото да наблюдавам Бек в неговия собствен свят беше като да зърна Сам отново. След като Оливия повърна в банята, а Бек ни посрещна до стълбите за мазето — беше му прекалено студено, за да дойде дори до антрето — аз осъзнах колко много от маниерите и жестовете му бе наследил Сам. Дори в най-простичките движения като начина, по който плъзваше ръка по ключовете на лампите или непохватното му привеждане, докато преминаваше под ниския праг на вратата в долния край на стълбите, виждах толкова много от Сам, че чак болеше.
Когато слязохме долу, затаих дъх. По-голямата част от мазето беше изпълнена с книги. Не говоря просто за няколко томчета, струпани на купчина, а за същинска библиотека. На стените бяха окачени рафтове, които достигаха чак до ниския таван — всичките претъпкани от край до край с книги. Виждах ясно подредбата им — високите, дебели представители на научната литература бяха на единия рафт, на няколко други се бяха скупчили малки романчета с шарени корици. Имаше големи книги за фотография с квадратни букви по гръбчетата. Романи с твърди корици и блестящи под праха подвързии. Пристъпих бавно в центъра на стаята върху стария оранжев килим и се завъртях, за да разгледам всичко.
Усещах и аромата. Миризмата на Сам бе навсякъде из това помещение, сякаш той все още беше до мен, държеше ръката ми, разглеждаше редиците от книги и очакваше да кажа: „Това място е прекрасно!“.
Тъкмо се канех да наруша тишината с думите: „Вече виждам откъде Сам е придобил читателските си навици“, когато Бек се обади с почти извинителен тон:
— Когато прекарваш много време вкъщи, четеш доста.
Спомних си с тъга това, което ми беше казал Сам: че това е последната година на Бек като човек. Той никога повече нямаше да чете тези книги. Просто не знаех какво да отговоря, затова погледнах към Бек и изръсих доста тъпото:
— Много обичам книги.
Той се усмихна разбиращо. После извърна очи към Изабел, която се оглеждаше притеснено, сякаш Джак можеше да се крие зад някой от рафтовете:
— Джак най-вероятно е в другата стая и играе на видео игри.
Тя проследи погледа му към вратата в срещуположния край на помещението:
— Има ли вероятност да ми разкъса гърлото, ако вляза там?
Бек сви рамене:
— Не по-голяма от обикновено, предполагам. Това са най-топлите местенца в къщата и мисля, че се чувства добре тук. Въпреки това все още се трансформира доста често, така че внимавай.
Направи ми впечатление начинът, по който Бек говореше за Джак — сякаш той беше по-скоро животно, а не човек. Бек все едно беше пазач в зоопарка, който обяснява на Изабел как да се приближи до клетката на горилите. След като почукването на високите токчета се насочи към другата стая, той ми посочи едно от двете удобни на вид кресла:
— Седни.
Приятно ми беше да се отпусна върху червената тапицерия. По нея се усещаше миризмата на Бек и на някои от другите вълци, но най-вече — тази на Сам. Лесно ми бе да си го представя как седи сгушен тук, чете поредната книга и доразвива потискащо богатия си речников запас. Отпуснах глава назад и си представих, че съм в топлите му и сигурни обятия, а после извърнах очи към седналия в стола срещу мен Бек. Изглеждаше уморен.
— Доста съм изненадан, че Сам те е запазил в тайна през цялото това време.
— Наистина ли?
Той сви рамене:
— Права си, май не би трябвало да бъда. Самият аз не му бях казал за жена си.
— Той знаеше. Разказа ми за нея.
Бек се усмихна топло и нежно.
— Това също не би трябвало да ме изненадва. Да запазиш нещо в тайна от Сам беше невъзможно. Не искам да употребявам клишета, но той наистина можеше да чете хората като отворени книги.
И двамата говорехме за Сам в минало време, като за мъртвец.
— Мислиш ли, че някога ще го видим отново? — попитах.
Изражението на Бек беше отнесено, трудно ми бе да разпозная емоциите му:
— Мисля, че това беше последната му година. Наистина. Както и моята. Нямам ни най-слаба представа защо му бяха отредени толкова малко години. Това просто не е нормално. Да, броят им варира при различните хора, но самият аз бях ухапан преди цели две десетилетия.
— Двадесет години?
Бек кимна.
— В Канада. Бях на двадесет и осем, изгряваща звезда в адвокатската кантора, където работех, и се бях отдал на заслужена пешеходна екскурзия из планините.