— А останалите? Те откъде са?
— От най-различни места. Когато чух, че в Минесота има вълци, си помислих, че е възможно и те да са като мен. Щом ги открих, разбрах, че съм бил прав, и така Пол ме взе под своя опека. Пол е…
— Черният вълк. Знам.
Той кимна:
— Искаш ли кафе? В момента бих могъл да убия човек за чаша кафе, ще ме извиняваш за израза.
Бях му безкрайно благодарна за идеята.
— Би било страхотно. Ако ме насочиш към някоя машина или кафеварка, ще го приготвя на мига. — Той посочи с усмивка към някаква масичка, сгушена между рафтовете, близо до малък хладилник. — Продължавай да разказваш.
— За какво по-точно? — попита той развеселено.
— За глутницата. Какво е усещането от това да бъдеш вълк. Кажи ми и за Сам. Защо го превърна в един от вас. — Обърнах се към него с цедката за кафе в ръка. — Да. Точно това искам да науча. Защо го превърна във вълк.
Бек прокара длан през лицето си.
— Да, най-неприятният въпрос. Превърнах Сам във вълк, защото бях себично копеленце без грам съвест.
Сипах кафето. Ясно долавях болката в гласа му, но нямаше да го оставя да се измъкне толкова лесно.
— Това не е причина.
Дълбока въздишка.
— Знам. Джен… съпругата ми… бе починала съвсем наскоро. Вече беше болна от рак, когато се срещнахме, така че знаех какво ще се случи, но тогава бях млад и глупав, надявах се на някакво чудо, което ще ни позволи да доживеем заедно до дълбоки старини. Е, чудо не стана. Бях депресиран. Мислех си за самоубийство, но вълчите инстинкти в мен ми нашепваха, че това не е добра идея. Предполагам си забелязала, че животните никога не прекратяват сами живота си.
Не бях. Но си го отбелязах.
— Бях в Дълът едно лято и видях Сам с родителите му. Това сигурно ще ти прозвучи ужасно, но всъщност не беше така. С Джен през цялото време бяхме говорили, че искаме деца, но и двамата знаехме, че това няма как да се случи. Дяволите да го вземат, лекарите й даваха едва осем месеца живот. Как бихме могли да се сдобием със своето тъй желано бебенце. Така или иначе, видях Сам. С жълтите му очи, които толкова много напомняха тези на истински вълк. И идеята ме обсеби. Не е нужно да ми го казваш, знам, че не беше правилно, но докато го гледах там с глупавите му, скучни родители, осъзнах, че аз бих могъл да му дам много повече от тях.
Бек се приведе напред и облегна чело върху ръката си. Не казах нищо, но той реагира така, сякаш го бях направила.
— Божичко, знам, че е така, Грейс. Знам. Знаеш ли кое обаче е най-глупавото? Аз харесвам това, което съм. В началото го възприемах като проклятие, да. Но с времето просто се превърнах в човек, който харесва и лятото, и зимата. Странно ли ти се струва? Знаех, че с времето ще изгубя себе си, но се примирих с това много отдавна. Мислех, че Сам също ще успее.
Открих чашите в малък шкаф над машината и извадих две.
— Но той не успя, нали? Мляко?
— Малко. Съвсем малко. — Въздъхна. — Да, за него това е същински ад. Ад, който самият аз създадох. Той се нуждае от човека в себе си и когато го изгуби във вълчата си форма… наистина страда. Казвам го за пореден път — Сам без никакво съмнение е най-добрият човек, когото съм срещал някога, а аз просто го унищожих. Съжалявам за това всеки Божи ден от години.
Може би си го заслужаваше, но не желаех да пропада по-дълбоко в бездната на самосъжалението. Подадох му чашата с кафе и седнах срещу него:
— Той те обича, Бек. Може и да мрази вълка в себе си, но обича теб. Трябва да ти кажа, че да стоя тук, в твоята компания, ми носи само болка, защото всичко в теб ми напомня за него. Ако се възхищаваш на Сам като личност, трябва да знаеш, че самият ти си изградил тази личност.
Бек изглеждаше странно раним, взел горещата чаша в двете си ръце и гледайки ме през пелената на издигащата се от нея пара. Остана смълчан известно време, след което промълви:
— Това съжаление е едно от нещата, от които ще се отърва с радост, когато се трансформирам за последен път.
Отпих от горещото кафе и се намръщих:
— Всичко ли ще забравиш?
— Реално не забравяме нищо. Просто гледаме на живота по различен начин. Пречупен през вълчите възприятия. Много от нещата, които сме смятали за важни, започват да ни се струват незначителни. Някои емоции просто губят смисъл, защото вълците не ги изпитват. Най-важните неща обаче, те остават. Поне с повечето от нас е така.