— Какво прави? — попита Изабел, но аз не отговорих.
Бек сви ръце край устата си и дори вътре чух ясно силния му вик:
— Сам! Сам! Знам, че си някъде наоколо. Сам! Сам! Помниш ли кой си? Сам!
Бек продължи да крещи името му на мъртвите, покрити със скреж дървета чак докато треперенето не го повали на земята. Той се подпря на ръце и изкрещя името на Сам още веднъж.
Притиснах пръсти към устните си, докато сълзите се стичаха по лицето ми.
Ръцете и краката на Бек се раздвижиха бързо, оставяйки ясни следи в снега, той разтърси силно глава и миг по-късно дрехите му увиснаха край него, широки, ненужни.
Сивият вълк застина насред двора, обърнал глава към стъклената врата, и ни хвърли един последен поглед. После се освободи от дрехите, които никога повече нямаше да носи. Пристъпи към гората и замръзна на място.
Измежду черните борове се появи друг вълк с приведена глава и блестяща от сняг козина. Очите му срещнаха моите.
Сам.
Шестдесета глава: Грейс
2°С
Вечерта бе стоманено сива. Небето беше обсипано с безкрайни върволици от зимни облаци, очакващи мълчаливо снега, който щеше да се изсипе от тях през нощта. Гумите на джипа отчаяно търсеха сцепление с покрития със сол път, докато застаналата зад волана Изабел продължаваше да се оплаква от „проклетата смрад на мокра козина“, която изпълваше ноздрите ми с познатата миризма на пръст и борови иглички, на дъжд и мускус. А отвъд нея усещах ясния, остър аромат на тревогата. На задната седалка Джак стенеше тихо, останал на ръба между човека и звяра, а седналата зад мен Оливия бе стиснала ръката ми толкова силно, че болеше.
Сам беше в багажното отделение, унесен в наркотичния си сън. Опитвах да се заслушам в равномерното му дишане в отчаян опит да задържа някаква връзка с него. Знаех, че в този момент можех да седя отзад и да прокарвам пръсти през гъстата му козина, но за него това би било мъчение.
Той вече беше звяр. Обратно в своя собствен свят, далеч от мен.
Изабел спря колата пред клиниката. В този час паркингът беше тъмен и пуст. Самата клиника представляваше безлична и ръбата сива сграда. Определено не ми изглеждаше като място, където можеха да се случат чудеса. В това нямаше нищо странно. Тук идваха бедни и болни хора, които не можеха да си позволят по-скъпо лечение. Побързах да разкарам тези мисли от главата си.
— Отмъкнах ключовете от мама — сподели Изабел. Бях длъжна да отбележа, че бе запазила присъствие на духа и гласът й не звучеше нервно. — Хайде. Джак, би ли могъл в името на всичките адски кръгове да положиш усилия и да не нападаш никого, докато не влезем вътре?
Брат й измърмори нещо неразбираемо. Обърнах се назад. Сам се беше изправил на крака и се олюляваше неуверено.
— Изабел, побързай. Действието на бенадрила отминава.
Изабел дръпна ръчната спирачка:
— Ако ни арестуват, ще им кажа, че сте ме отвлекли.
— Хайде стига глупости — измърморих ядосано и отворих вратата си. Оливия и Джак се присвиха, усетили хладния повей. — Вие двамата ще трябва да тичате до клиниката.
— Ще ти помогна с него — каза Изабел, докато се измъкваше от джипа. Сам извърна поглед към мен. Беше дезориентиран и замаян.
Замръзнах за миг, запленена от спомена за жълтите му очи на сантиметри от лицето ми, докато лежеше в леглото до мен.
Той изръмжа тихичко.
— Съжалявам — казах му.
Изабел дойде при мен, измъкна колана си и с изненадващо бързи и уверени движения омота муцуната му. Стана ми мъчно за него, но не можех да й кажа да не го прави. Тя бе единствената сред нас, която не беше ухапана, а никой не можеше да предвиди как ще реагира Сам на инжекцията.
Двете го замъкнахме до клиниката и Изабел отвори вратата с крак.
— Стаите за прегледи са в онази посока. Ще го заключим в една от тях, докато се оправим с Джак и Оливия. Може би наистина ще се превърне в човек, ако е на топло за достатъчно дълго.
Лъжата й беше изключително мила; и двете знаехме, че топлината надали ще свърши работа. Трябваше ни чудо. Единственото, на което можех да се надявам, беше, че Сам е грешал и менингитът няма да го убие, докато е във вълчата си форма. След като го заключихме, последвах Изабел в някаква миришеща на лекарства и гума стаичка. Джак и Оливия вече ни чакаха там, привели глави един към друг и увлечени в разговор. Това малко ме изненада. Джак се изправи, когато видя, че влизаме.