— Не мога да чакам повече — отсече той. — Ще приключваме ли най-сетне с цялата тази простотия?
Погледнах към шишенцата със спирт на близката лавица.
— Може би трябва първо да дезинфекцирам ръката му, а?
Изабел ме изгледа с мрачна усмивка:
— Планираме съвсем целенасочено да го заразим с менингит. Струва ми се доста нелепо да се притесняваме от други инфекции в момента.
Въпреки това взех памуче и намазах със спирт сгъвката на дясната му ръка. Междувременно Изабел извади пълна с кръв спринцовка от някакъв хладилник.
— О, Боже — прошепна Оливия, докато гледаше иглата.
Нямахме време да се занимаваме с нея. Завъртях ръката на Джак така, както бях видяла от сестрата в болницата, когато ни биеше ваксината против бяс.
Изабел погледна към брат си:
— Сигурен ли си, че искаш да направим това?
Той й се озъби. Усещах ясно миризмата на страха му.
— Просто действай, дяволите да те вземат.
Изабел остана на място със спринцовката в ръка. Отне ми няколко секунди, за да осъзная какво я притеснява:
— Дай на мен. Аз ще го направя. Той не може да ме нарани.
Тя ми подаде спринцовката и отстъпи крачка назад.
— Гледай в другата посока — наредих на Джак. Забих иглата и го зашлевих със свободната си ръка, когато той се разтрепери. — Контролирай се. Не си животно.
— Съжалявам — прошепна той.
Натиснах буталцето, опитвайки се да не мисля за кървавото съдържание на спринцовката, след което измъкнах иглата от ръката му. На кожата му бе останала мъничка червена капчица. Не знаех дали това е кръвта на Джак или остатък от инфектираната. Май нямаше значение. Но Изабел беше забила поглед в нея, така че бързо грабнах лейкопласт и го залепих отгоре. Оливия тихо простена.
— Благодаря ти — отрони Джак. Обви ръце около тялото си. Изабел беше пребледняла.
— Дай ми другата спринцовка — казах и се обърнах към Оливия. Беше толкова бледа, че можех да видя вените по слепоочията й. Ръцете й трепереха. Изабел хвана дясната й ръка и я извъртя към мен. Негласното ни споразумение явно беше, че всяка от нас трябваше да се чувства полезна по време на опасния ни експеримент.
— Размислих! — изпищя Оливия. — Не искам да го правя! Ще рискувам да си остана върколак.
Хванах я за рамото:
— Оливия. Олив. Успокой се.
— Не мога — проплака тя, без да откъсва очи от пълната с тъмночервена кръв спринцовка. Не съм готова да умра, за да се отърва от тъй нареченото проклятие!
Не знаех какво да й кажа. Не ми се искаше да я убеждавам да направи нещо, което би могло да я убие, но също така не желаех да се предаде просто защото я е страх.
— Нима искаш да изоставиш човешкия си живот… Оливия, помисли.
Тя тръсна глава.
— Не. Не си струва да поемам подобен риск. А Джак вече го направи. Ще изчакам. Ако помогне при него, тогава ще опитам и аз. Просто… не мога.
— Нали знаеш, че вече е почти ноември? — обади се Изабел. — Навън е зверски студено. Скоро ще се трансформираш за през зимата и няма да можем да направим нищо до пролетта.
— Оставете я да почака — изръмжа Джак. — Не виждам с какво може да навреди това. По-добре ще бъде родителите й да я смятат за изчезнала, отколкото да разберат, че е върколак.
— Моля ви — очите на Оливия бяха плувнали в сълзи.
Свих безпомощно рамене и отпуснах ръката, в която държах спринцовката. Не знаех какво повече бих могла да сторя. Дълбоко в сърцето си знаех, че самата аз бих направила същия избор… по-добре беше да живее с любимите си вълци, отколкото да умре от менингит.
— Ами хубаво — съгласи се Изабел. — Джак, заведи Оливия до колата, включи парното и дръж входа на клиниката под око. Грейс, да отидем да видим какво се е случило със Сам.
Джак и Оливия се отправиха надолу по коридора, притиснати един в друг, за да се топлят, в отчаян опит да не се трансформират, а двете с Изабел се насочихме към онзи, който вече го беше направил.
Изабел ме спря пред стаята, в която беше Сам, хващайки ръката ми точно преди да натисна бравата:
— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита. — Би могло да го убие. Най-вероятно ще го убие.
Наместо да отговоря, просто влязох в малкото, осветено от неонова светлина помещение. Сам изглеждаше почти като куче — дребен, приседнал край масата за прегледи и вдигнал очи към нас. Клекнах пред него, изпълнена с желанието да се бяхме сетили за този възможен лек, преди да е станало твърде късно.