— Съжалявам, Грейс — промълви Изабел, след което остави спринцовката върху масата за прегледи. Трепна. — По дяволите! Чух гласа на Джак. Ей сега се връщам.
Вратата се отвори и затвори. Коленичих до легналия на пода Сам и зарових лице в козината му. Дишането му беше слабо и неравномерно, а моята единствена мисъл беше: Убих го. Това ще го убие.
Шестдесет и първа глава: Грейс
2°С
Вратата рязко се отвори и Джак нахлу в стаята:
— Хайде, Грейс. Трябва да тръгваме… Оливия не е никак добре.
Станах, засрамена, че са ме видели с обляно в сълзи лице. Взех спринцовката от масата и я хвърлих в кошчето за медицински отпадъци.
— Ще ми трябва помощ, за да го изнесем оттук.
Той направи кисела физиономия:
— Изабел ме изпрати за това.
Погледнах надолу и сърцето ми спря. Сам го нямаше. Завъртях се и погледнах под масата. Нищо.
— Сам?
Джак беше оставил вратата отворена. Стаята бе празна.
— Трябва да го открием — извиках, изблъсках Джак от пътя си и се втурнах в коридора. Никаква следа от Сам. Видях, че външната врата на клиниката е отворена, а отвъд нея се стелеше студеният нощен мрак. Предположих, че един вълк би се насочил именно натам, след като ефектът на упойката е отминал. Бягство. Тъмнина. Нощ, която да го приюти.
Изскочих на паркинга и се огледах. Дърветата на Пограничната гора се извисяваха зад клиниката, но черните им силуети бяха почти неразличими на фона на още по-черната безлунна нощ. Никакви светлини. Никакви звуци. Никакъв Сам.
— Сам!
Знаех, че няма да дойде, дори и да ме чуеше. Сам беше силен, но инстинктите бяха по-силни.
Мисълта, че той е някъде там, с бавно разпростиращата се в тялото му зараза, караше сърцето ми да се раздира от болка и мъка.
— Сам!
Гласът ми бе ридание, вой, писък, отекнал безпомощно в тишината на нощта. Той си беше отишъл.
Светлината на фаровете ме заслепи. Изабел рязко спря джипа си пред мен, протегна се и отвори вратата до шофьорската. Лицето й изглеждаше призрачно и нереално в светлините на таблото.
— Влизай, Грейс. Размърдай си проклетия задник! Оливия се трансформира, да не говорим, че отдавна трябваше да сме се махнали оттук.
Не можех да го изоставя.
— Грейс!
Джак с усилие успя да хване дръжката на задната врата и да я отвори. Целият трепереше. Извърна към мен изпълнения си с молба поглед, преди да влезе в колата. Същият този умоляващ поглед, който бях видяла тогава в гората, когато очите му погледнаха към мен от вълчата муцуна. Когато все още не знаех нищо. За трансформациите. И за любовта.
Влязох в купето и затръшнах вратата. Погледнах навън през прозореца точно навреме, за да видя бялата вълчица в самия край на паркинга. Шелби. Жива, точно както бе предположил Сам. Докато се отдалечавахме, виждах отражението й в огледалцето за обратно виждане. Стоеше неподвижно и ни наблюдаваше. Стори ми се, че зърнах проблясък на триумф в погледа й малко преди да се обърне и да изчезне в мрака.
— Този вълк пък кой беше? — попита Изабел.
Не отговорих. В мислите ми отекваше една-единствена дума. Името му. Сам. Сам. Сам.
Шестдесет и втора глава: Грейс
4°С
— Не мисля, че Джак се оправя — каза замислено Оливия. Седеше на седалката до мен в новата ми кола, мъничка „Мазда“, която миришеше на препарати за почистване и самота. Въпреки че бе облякла два от пуловерите ми и бе нахлупила вълнена шапка, продължаваше да трепери, обвила тялото си с ръце. — Ако беше по-добре, Изабел щеше да ни се обади.
— Може би — промърморих. — Изабел не е точно човекът, който ще ти счупи телефона от звънене.
Въпреки това знаех, че е права. Вече беше минал трети ден, а за последно се бях чула с Изабел преди осем часа.
Ден първи: Джак имаше чудовищно главоболие и схванат врат.
Ден втори: главоболието бе станало още по-лошо. Беше вдигнал температура.
Ден трети: гласовата поща на Изабел.
Отбих по алеята към къщата на Бек и паркирах маздата до големия бял джип.
— Готова ли си?
Оливия определено не изглеждаше ентусиазирана, но въпреки това отвори вратата, изскочи навън и хукна към входа. Затворих след нея и я последвах в къщата.