Някъде навън Сам страдаше от същото. Представих си го как лежи безпомощно върху изгнилите листа с изпепеляван от болка мозък, треперещ от треската, умиращ. Мислех си, че ако нещо се случи с него, ще го усетя по някакъв начин, че сърцето ми ще се свие от болка в мига на смъртта му. На леглото Джак простена тихо от болка в неспокойния си сън. Всичко, за което можех да мисля, бе, че Сам носеше същата тази зараза в себе си. Пред очите ми непрекъснато се разиграваше сцената, в която Изабел забива иглата в треперещата му ръка. Виждах как смъртоносният кървав коктейл прониква във вените му отново и отново.
— Веднага се връщам — казах на Джак, въпреки че той надали можеше да ме чуе в съня си. Открих Оливия в кухнята, облегната на плота да си играе с някакво листче хартия.
— Как е той? — попита.
Поклатих глава:
— Трябва да го заведем в болница. Можеш ли да дойдеш с нас?
Очите й блестяха от чувство, което не можех да разчета.
— Мисля, че съм готова. — Плъзна листчето към мен. — Трябва да намериш начин да предадеш това на родителите ми.
Понечих да разгъна хартията, но тя поклати глава. Повдигнах вежди:
— Какво е това?
— Бележка, в която им казвам, че съм избягала и няма смисъл да ме търсят. Знам, че ще се опитат, разбира се, но поне ще знаят, че не съм отвлечена или нещо подобно.
— Искаш да се трансформираш. — Това не беше въпрос, а констатация.
Тя кимна и отново ме погледна странно.
— Вече наистина ми е трудно да се боря с това. Пък и… може би мисля така заради всичките усилия, които полагам, за да остана човек напоследък, но… наистина го искам. Може да се каже дори, че нямам търпение. Знам, че звучи откачено.
Всъщност изобщо не ми звучеше откачено. Бих дала всичко, за да съм на нейно място и да мога да бъда с вълците. И със Сам. Но не исках да й го казвам, затова зададох очевидния въпрос:
— Тук ли ще се трансформираш?
Оливия ми махна с ръка да я последвам към хола и двете застанахме пред големия прозорец, който гледаше към задния двор.
— Искам да видиш нещо. Погледни натам.
Загледах се в мъртвата зимна гора. Известно време не забелязвах нищо, освен някаква малка черна птичка, която прехвърчаше от един гол клон на друг. После долових и другото движение, по-близо до земята, и видях големия черен вълк, който стоеше неподвижно сред дърветата. Бледите му, почти безцветни очи гледаха към къщата.
— Не знам как са разбрали — каза тихо Оливия, — но чувствам, че ме чакат.
Най-сетне осъзнах, че странният блясък в очите й беше възбуда. Почувствах се странно самотна.
— Искаш да тръгнеш веднага, нали?
Оливия кимна:
— Вече не мога да понасям самата себе си. Искам да се освободя от всичко това.
Въздъхнах и погледнах към очите й, зелени и блестящи. Трябваше да ги запомня, за да мога да я позная по-късно. Помислих си, че трябва да й кажа нещо, но не знаех какво точно. Затова споделих очевидното:
— Ще предам писмото ти на вашите. Пази се. Ще ми липсваш, Олив.
Плъзнах стъклената врата встрани и леденият полъх ни обгърна.
Тя се разсмя, когато студът я накара да се разтрепери. Виждах пред себе си един съвсем различен човек, разкъсал всички окови на битието.
— Ще се видим напролет, Грейс!
Тя се затича през двора, смъквайки пуловерите в движение. Скочи напред и когато отново докосна земята, към гората вече тичаше щастлива млада вълчица. В трансформацията й нямаше дори и помен от болката, която бяха изпитвали Джак или Сам… сякаш тя бе родена за това и най-сетне беше открила себе си. Нещо трепна в мен, докато я наблюдавах. Тъга, завист… а може би просто се радвах за нея.
Вече останахме само трима. Тримата, които не можеха да се трансформират.
Излязох навън и запалих колата, за да може купето да се затопли, но това се оказа излишно. Петнадесетина минути по-късно Джак почина. Останахме само две.
Шестдесет и трета глава: Грейс
–5°С
Видях Оливия, след като бях оставила бележката под чистачката на колата на родителите й. Движеше се леко и уверено в сумрака сред дърветата. Беше невъзможно да я сбъркам с тези зелени очи. Виждах я и след това — никога не беше сама. Другите вълци я водеха, учеха я, пазеха я от опасностите на мрачната зимна гора.