Не трябваше да го правя, но въпреки това седнах на диванчето, отпускайки гръб назад. Затворих очи и се опитах отчаяно да повярвам, че Сам седи до мен; че се намирам на най-сигурното и спокойно място на света — в обятията му. За миг дори успях да усетя дъха му в косите си. Мисля, че можех да усетя и аромата му, ако наистина се напрегнех. Не бяха останали много места, все още запазили тази тъй прекрасна миризма, но тук наистина можех да я усетя… а може би просто копнеех за нея прекалено силно и въображението ми си правеше лоша шега с мен.
Спомних си как ме караше да подуша всичко в онова магазинче за сладкиши. Да се отдам на сетивата си, признавайки пред самата себе си какво съм в действителност. Отпуснах се и оставих миризмите от книжарницата да завладеят обонянието ми: кожа, препарат за почистване на килими, сладкият аромат на черното мастило и напомнящият за бензинови изпарения мирис на боите, шампоанът на момчето зад тезгяха и парфюмът на Изабел… уханието на спомена за мен и Сам, докосващи устни на същото това диванче.
Не исках Изабел да ме открие тук със стичащи се по страните ми сълзи, както и тя най-вероятно не би искала аз да видя нейните. Вече споделяхме много неща, но плачът не беше сред тях. Избърсах очите си с ръкав и станах.
Отидох при рафта, от който Сам бе извадил томчето на Рилке, и след кратко търсене го открих. Плъзнах пръст по релефните букви на гръбчето — „Стихотворения от Райнер Мария Рилке“. Извадих книгата и я поднесох към носа си, за да се убедя, че е същата. Сам.
Купих я. Изабел пък си купи онази за курабийките и двете отидохме при Рейчъл, където приготвихме близо шест дузини мънички ухаещи на канела сладки, стараейки се с всички сили да не говорим за Сам или Оливия. После Изабел ме закара до вкъщи, където се усамотих в кабинета и се отдадох на четене и копнеж.
Мисля, че започвах да разбирам поезията.
Шестдесет и четвърта глава: Грейс
–9°С
Коледата не беше същата без моя вълк. Някога това беше единственото време от годината, когато със сигурност го виждах, застанал в края на гората и загледан към къщата със златистите си немигащи очи. Толкова много пъти бях стояла пред кухненския прозорец с ръце, ухаещи на джинджифил, индийско орехче, борови клонки и стотици други коледни миризми, чувствайки погледа му върху себе си.
Не и тази година.
Стоях мълчаливо край мивката, а ръцете ми не ухаеха на нищо. Не виждах смисъл да се занимавам с коледни сладкиши или украсяване на елха, при положение че на сутринта заминавах с Рейчъл за две седмици. Щяхме да се излежаваме върху белите плажове на Флорида, далеч от Мърси Фолс. Далеч от Пограничната гора. И най-вече — далеч от мрачния и пуст заден двор.
Изплакнах термоса, който щеше да приюти кафето ми за из път, и сигурно за хиляден път тази година извърнах очи към прозореца, за да погледна към гората.
Там нямаше нищо, освен оцветени в различни нюанси на черното дървета, покрити със сивеещ в сумрака сняг. Единственото цветно нещо навън беше чинката, кацнала върху хранилката за птици. Но скоро и тя разпери криле, превръщайки се в мъничка червена точка на фона на натежалото от облаци зимно небе.
Нямах никакво желание да излизам в задния двор, да докосвам искрящия сняг, в който не се виждаха отпечатъци от лапи, но не ми се щеше да оставям хранилката празна. Извадих торбичката със семенца от шкафа под мивката, взех палтото, шапката и ръкавиците си и плъзнах стъклената врата встрани.
Ароматът на зимната гора ме обгърна и ми припомни за времето, когато Коледите действително значеха нещо за мен.
Потръпнах, макар да знаех прекрасно, че съм съвсем сама.
Шестдесет и пета глава: Сам
–9°С
Наблюдавах я.
Бях призрак сред дърветата, тих, неподвижен, студен. Бях въплъщението на зимата, леденият вятър, придобил физическа форма. Стоях в края на гората, там, където дърветата ставаха по-тънки и редки, и душех въздуха, напоен с обичайните мъртви миризми на този сезон. Борови иглички, мускусният аромат на вълк, нейното прекрасно, сладостно ухание.