Лицето на Изабел бе все така мило и чаровно, но в очите й се надигаше буря, способна да разрушава малки селища по пътя си. Тя бързо погледна към учителката, след това отново се обърна към мен. Усетих аромата на парфюм, когато косите й се раздвижиха. Ухаеше на рози и лято, промъкнали се някак насред къдриците й, докато в Минесота настъпваше зима.
— Ще ни отнеме само секунда.
Погледнах към Рейчъл, която се намръщи зад гърба на Изабел. Не исках да говоря с нея. Всъщност не я познавах особено добре, но знаех, че е доста опасен извор на клюки, които изненадващо бързо можеха да съсипят репутацията ми в училище. Определено не бях най-популярният човек наоколо, но си спомнях какво се случи с последното момиче, което бе разгневило Изабел. Горкото, все още се опитваше да се измъкне някак изпод тежката сянка на слуха, включващ ефектен стриптийз и целия отбор по футбол. Въздъхнах:
— За какво става въпрос?
— Насаме — просъска Изабел. — В коридора.
Завъртях очи, но се измъкнах иззад чина си и я последвах. Рейчъл ме погледна със скръбно изражение. Предполагам моето беше доста подобно.
— Две секунди, толкова мога да ти отделя — казах на Изабел, докато ме водеше към дъното на коридора, където имаше една празна стая. Черната дъска беше изрисувана с анатомични фигури, като някой беше доразкрасил едната по доста циничен начин.
— Хубаво. Както кажеш. — Тя затвори вратата зад гърба си и ме погледна очаквателно, сякаш очакваше да запея или нещо от сорта.
Скръстих ръце:
— Добре де, какво искаш?
Смятах, че съм подготвена за това, което ще чуя, но когато тя произнесе думите, сърцето ми заби по-силно:
— Брат ми. Джак.
Не казах нищо.
— Видях го, докато тичах тази сутрин.
Преглътнах:
— Мъртвият ти брат?
Изабел насочи към мен пръста си със съвършено оформен нокът, по-лъскав и от новата боя на бронкото ми. Гривните й тихичко зазвъняха.
— О, не започвай с тези глупости. Видях го. Той не е мъртъв. Опитах се да си я представя по време на джогинг. Не се получи. Може би имаше предвид, че е тичала след своето чихуахуа. — И?
Изабел пристъпи напред.
— Имаше нещо прецакано в него. И само не ми казвай: „Това е така, защото е мъртъв“. Понеже не е.
Нещо, свързано с прелестния характер на Изабел, подпомогнато от факта, че бях пределно наясно, че Джак е жив, ми пречеше да й съчувствам особено.
— Изабел, струва ми се, че нямаш нужда от мен, за да водиш този разговор. Справяш се чудесно и сама.
— Млъкни! — сряза ме тя, с което само подкрепи теорията ми. Канех се да й кажа точно това, но следващите й думи ме смразиха. — Когато видях Джак, той каза, че в действителност не е умрял. След това започна… да се гърчи… и простена, че трябва веднага да си върви. Когато се опитах да го попитам какво му е, той ми каза, че ти знаеш.
Гласът ми прозвуча странно:
— Аз?
Спомних си молбата в очите му, докато лежеше на земята с двата вълка, надвесени над него. Помогни ми. Беше ме познал.
— Е, не е най-голямата изненада на света, нали? Всички знаят, че двете с Оливия Маркс сте пълни откачалки на тема вълци, а това очевидно има нещо общо с тях. Какво става, Грейс?
Не ми харесваше начинът, по който зададе въпроса — сякаш вече знаеше отговора. Кръвта пулсираше в ушите ми; всичко това ми идваше в повече.
— Виж. Разстроена си, разбирам го. Но сериозно смятам, че трябва да потърсиш помощ. Остави мен и Оливия на мира. Не знам какво си видяла, но това със сигурност не е бил Джак.
Лъжата остави горчив вкус в устата ми. Осъзнавах ясно причините за правилото на глутницата, но Джак беше брат на Изабел. Нямаше ли правото да знае?
— Не ми се привиждат неща — отсече Изабел, докато отварях вратата. — Ще го открия отново. И ще разбера по какъв начин си забъркана във всичко това.
— Не съм забъркана. Просто харесвам вълците. А сега трябва да се връщаме в час.
Изабел ме изгледа, докато прекрачвах прага, и аз се зачудих какво ли е очаквала да й кажа. Съвършената й маска се бе пропукала и зърнах отчаянието под нея. Но може би и това беше просто поредната й поза. Така или иначе, казах малко по-мило:
— Изабел, просто потърси помощ.
Тя кръстоса ръце.
— Мислех, че правя точно това.