Двадесет и девета глава: Сам
12°С
След като Грейс влезе в училището, прекарах известно време на паркинга, мислех си за срещата с Рейчъл и се чудех какво е имала предвид с тези „ужасяващи вълчи истории“. Чудех се дали да не продължа да търся Джак, но реших да разбера какво е научила Грейс, преди да се впусна в поредния си безуспешен лов.
Нямах идея с какво да уплътня времето си сега, когато Грейс или глутницата ми не бяха край мен. Чувствах се като някого, комуто предстои да виси на спирката около час, докато пристигне автобусът му — недостатъчно време, за да свършиш нещо важно, но и прекалено дълго, за да можеш просто да седнеш и да чакаш.
А и студът, носещ се във вятъра, ми подсказваше, че не мога да отлагам вечно качването на моя автобус.
Най-накрая насочих бронкото към пощата. Имах ключ от кутията на Бек, но истинската причина да отида там не беше свързана със съдържанието й. Исках да се върна към някои щастливи спомени, да излъжа себе си, че има шанс да срещна самия Бек там.
Помнех деня, в който ме беше завел до пощата, за да вземем учебниците ми. Спомнях си съвсем ясно, че беше вторник, защото по онова време вторниците бяха любимите ми дни. Не можех да се сетя защо — май виждах в начина, по който в-то, стоеше до т-то, нещо симпатично и дружелюбно. Много обичах да ходя до пощата с Бек. За мен тя беше древна пещера, пълна със съкровища — безкрайни редици от мънички шкафчета, които щяха да открият тайните и изненадите си само на този, който притежава правилния ключ.
В ума ми изплува кристално ясен спомен за онзи ден, за разговора ни и дори за изражението, изписано върху лицето на Бек.
— Сам. Хайде тръгвай, малък разбойнико.
— Какво е това?
Бек беше опрял гръб в стъклената врата, опитвайки се не особено успешно да я отвори, докато мъкнеше огромен и очевидно тежък кашон.
— Това е мозъкът за теб.
— Ама аз вече си имам мозък.
— Сигурен ли си? Ако имаше, може би щеше да ми отвориш вратата.
Хвърлих му мрачен поглед, оставяйки го да се бори с вратата още мъничко, преди да се шмугна под ръцете му и да я отворя.
— Сериозно, какво е това?
— Учебници. Ще се постараем да получиш нормално образование, за да не израснеш пълен идиот.
Помня, че тогава си помислих: това е пакетирано училище, само трябва да добавите вода и Сам.
Всички от глутницата бяха превъзбудени от възможността да ме обучават. Аз бях първият сред тях, който бе ухапан преди да завърши училище, така че възможността да се превъплътят в мои учители им се струваше невероятно забавна. В продължение на няколко лета всички се редуваха в разучаването на преподавателския справочник и новичките, все още ухаещи на мастило учебници. По цял ден се опитваха да натъпчат мозъка ми със знания: Улрик се бе заел с математиката, Бек с историята, а Пол с лексиката, а по-късно и с естествените науки. Те ми подмятаха въпроси от тестовете, докато се хранехме, измисляха песнички, с чиято помощ по-лесно да запомня дългия списък с мъртви президенти, и бяха превърнали една от стените на трапезарията в гигантска черна дъска, на която винаги бяха изписани думите ми за деня, както и мръсни шегички, които така и не можех да схвана.
Когато приключих с първия кашон учебници, Бек ги прибра и донесе нов, който зае мястото му. Във времето, което не прекарвах в моето пакетирано училище, се ровех из интернет — един различен вид образоване. Разглеждах снимки на циркови изроди, ровех се за синоними на думата „сношение“ и за отговор на въпроса защо, когато гледах звездите вечер, сърцето ми се изпълваше с тъга и копнеж.
Заедно с третия кашон пристигна и нов член на глутницата ни: Шелби — стройно момиче с тежък южняшки акцент, чиято загоряла кожа беше покрита със синини и ожулвания. Помнех как Бек каза на Пол:
— Не можех просто да я оставя там. Божичко! Пол, ти не видя мястото, където я намерих. Не знаеш на какво я подлагаха.
Беше ми мъчно за Шелби, мълчалива и затворена, нежелаеща да общува с другите. Аз бях единственият, чиято лодчица успяваше някак да достигне до изолирания остров, който си бе създала. Успявах да я накарам да проговори, а понякога дори да се усмихне. Тя беше странно същество, ранимо, но решено на всичко, за да върне контрола над живота си. Крадеше разни неща от Бек, за да попита той къде са, играеше си с термостата, за да накара Пол да стане от дивана и да го поправи, криеше книгите ми, за да говоря с нея, вместо да чета. Но реално погледнато, всички в тази къща носехме своите житейски белези, нали? В крайна сметка аз бях хлапето, което не можеше дори да надзърне в банята.