— Не бях — призна Бек и се извърна към тахото. Забелязах, че колата е много мръсна, цялата беше оплескана с кал. Кал, която миришеше на непознато място, беше полепнала по гумите, вратите и прозорците. — Със Сейлъм бяхме в Канада.
Ето защо не бях виждал Сейлъм наскоро. Той беше най-проблемният сред нас — не беше съвсем наред, когато беше човек, и съответно не беше съвсем наред и като вълк. Бях почти напълно убеден, че именно той беше извлякъл Грейс от люлката й. Не можех дори да си представя как Бек бе понесъл компанията му по време на това пътуване. А защо изобщо го бе предприел именно с него, беше още по-голяма загадка.
— Миришеш на болница — отбеляза Бек. — И изглеждаш отвратително.
— Благодаря ти — промърморих. Явно тялото ми в крайна сметка разказваше историята, която бях премълчал. Не вярвах, че болничната миризма все още се усеща след седмица, но присвитият нос на Бек явно казваше друго. — Простреляха ме.
Бек вдигна ръка към устата си.
— Божичко. Къде? Надявам се не на място, което ще ме накара да се изчервя.
Посочих към врата си:
— Не е чак толкова интересно.
— Всичко наред ли е?
Искаше да каже — всичко наред ли е с нас. Дали някой знаеше. Да, има едно момиче. Тя е невероятна. Знае всичко, но това не е проблем. Завъртях думите в главата си, но просто нямаше начин, по който да прозвучат добре. Единственото правило на Бек все още отекваше ясно в мислите ми: не можем да доверяваме тайната си на никого, който не е като нас.
— Толкова наред, колкото винаги.
Изведнъж стомахът ми се преобърна. Когато влезеше в къщата, щеше да надуши Грейс.
— Божичко, Сам. Защо не ми се обади на мобилния, когато те простреляха?
— Нямам номера на тазгодишния ти телефон. — Всяка година взимахме нови, защото не ги използвахме през зимата, а аз очевидно не бях срещал Бек, за да науча актуалния му номер.
Още един поглед, който не ми хареса. Състрадание? Не, съжаление. Престорих се, че не съм го видял.
Той бръкна в джоба си и извади мобилен телефон.
— Ето, вземи този. На Сейлъм е. Не му трябва вече.
— Излай веднъж за „да“, два пъти за „не“?
Бек се ухили:
— Именно. Както и да е — номерът ми е записан в малкото му електронно мозъче. Но ще трябва да си купиш зарядно за него.
Мислех, че ще ме попита къде спя — въпрос, на който не исках да отговарям. Затова посочих с брадичка тахото.
— Е, откъде е цялата тази кал? И каква изобщо беше целта на пътуването?
Чукнах с юмрук по колата и за моя най-голяма изненада, нещо почука в отговор. Или по скоро се удари във вратата. Или я изрита. Повдигнах вежди:
— Сейлъм вътре ли е?
— Не, в гората е. Трансформира се в Канада, копеленцето. Трябваше да го докарам дотук, докато той лудееше из колата и ръсеше косми по тапицерията като за последно. Знаеш ли, мисля, че е откачен.
Разсмяхме се.
Погледнах отново към мястото, откъдето бях чул удара.
— Какво блъска вътре в такъв случай?
Бек повдигна вежди:
— Бъдещето. Искаш ли да го видиш?
Свих рамене и отстъпих крачка назад, за да може да отвори багажника на комбито. Ако изобщо съм си мислел, че съм подготвен за това, което видях вътре, съм грешал поне по четиридесет различни начина.
Задните седалки бяха спуснати, за да се отвори повече място, и в така разширения багажник на колата лежаха три тела. Хора. Единият бе облегнал гръб на предните седалки, друг се беше присвил в ембрионална поза, а трети лежеше край вратата. Ръцете им бяха завързани.
Очите на момчето, облегнало се на седалките, бяха зачервени. Беше на моите години, може би малко по-младо. По ръцете му се стичаше нещо червено, което бе напоило тапицерията. Тогава ги надуших: острата, металическа миризма на кръвта, потното ухание на страха и аромата на пръст, същия като този, който излъчваше калта по тахото. И на вълци… Бек, Сейлъм и някакъв непознат.
Присвитото тяло се оказа на някакво силно треперещо момиче, а когато присвих очи, за да видя по-ясно в тъмнината на купето облегнатото момче, забелязах, че то също трепери, пръстите на ръцете му се свиваха и разпускаха. Устните му се раздвижиха:
— Помощ — промълви.
Отстъпих няколко крачки назад по алеята, коленете ми бяха омекнали. Притиснах ръка към устните си, след това отново се приближих. Очите на момчето умоляваха.