Имах смътна представа, че Бек стои някъде край мен и ме наблюдава мълчаливо, но просто не можех да откъсна поглед от трите хлапета. Гласът ми прозвуча странно, непознато:
— Не. Не. Тези деца са били ухапани. Бек, били са ухапани.
Сплетох пръсти на врата си, завъртях се в полукръг на място, после пак, за да ги погледна. Момчето вече трепереше неконтролируемо, но очите му бяха все така приковани в мен. Помощ.
— Дявол да го вземе, Бек. Какво си направил? Какво, по дяволите, си направил.
— Приключи ли? — попита той спокойно.
Извърнах се към него. Стиснах силно очи, след това отново ги отворих.
— Да съм приключил? Как точно се очаква да приключа? Бек, тези деца се трансформират.
— Няма да разговарям с теб, докато не се успокоиш.
— Бек, виждаш ли това? — Приведох се към тахото, гледайки как момичето дере с нокти окървавената тапицерия. Беше на около осемнадесет, облечена в тясна, избеляла тениска. Отново обърнах гръб на багажника, сякаш по този начин облените в кръв, треперещи хлапета щяха да изчезнат.
— Какво става тук?
Момчето започна да стене, притискайки лице към завързаните си китки. Кожата му беше започнала да потъмнява, трансформацията започваше.
Извърнах очи. Не можех да гледам. Не си спомнях съвсем ясно какво беше усещането в онези първи дни. Задържах преплетените си пръсти зад тила и силно стиснах глава с ръце, повтаряйки си по дяволите по дяволите по дяволите отново и отново, докато не убедих сам себе си, че не чувам писъците. Това вече дори не бяха викове за помощ. Може би хлапето най-накрая бе осъзнало, че къщата на Бек е прекалено изолирана, за да го чуе някой. А може би просто се беше предало.
— Ще ми помогнеш ли да ги вкараме вътре? — попита Бек.
Извърнах се, за да го погледна, и видях вълка. Измъкваше лапи от въжето, стягало човешките му ръце, и се опитваше да се освободи от тениската си. Звярът сведе муцуна и изръмжа. Гледаше вързаното момиче, стенещо на пода пред него. Само за миг Бек се озова пред багажника на комбито, сграбчи вълка и го хвърли така, че да падне по гръб. Приведе се над него, стисна муцуната му с едната си ръка и се взря отблизо в очите му:
— Дори и не си помисляй да се биеш — озъби се той. — Нямаш власт тук.
След това пусна муцуната и главата на вълка се удари в тапицирания под на багажника с приглушено тупване. Животното бе спряло да се съпротивлява и отново се разтрепери, на път да се трансформира обратно.
Божичко. Не можех да гледам това. Беше достатъчно лошо, че самият аз го бях преживял веднъж; болката и страхът, че не знаеш коя кожа ще носиш в следващия момент. Погледнах към Бек:
— Направил си го нарочно, нали?
Той приседна спокойно върху задната броня, сякаш зад гърба му нямаше треперещ неконтролируемо вълк и стенещо момиче. Някъде там лежеше и онова трето тяло, което все така не помръдваше. Дали беше мъртво?
— Сам, това най-вероятно е последната ми година. Не мисля, че през следващата ще се трансформирам отново. Положих невероятни усилия, за да запазя човешкия си облик дори и през тази. — Видя очите ми, спрели се върху различните яки, които се подаваха под пуловера му, и кимна. — Имаме нужда от тази къща. Глутницата се нуждае от човешки защитници. Самият ти знаеш това. Не можем да разчитаме на никого другиго. Единствените хора, които могат да ни защитят, сме самите ние.
Не казах нищо. Той въздъхна:
— Това е и твоята последна година, нали Сам? Не мисля, че ще се трансформираш отново в човек. Ти още беше вълк, когато аз се трансформирах, а всъщност трябваше да бъде обратното. Не знам защо са ти дадени толкова малко години. Може би заради това, което родителите ти сториха с теб. Трижди проклета съдба. Ти си най-добрият от нас.
Мълчах. Не ми достигаше въздух, за да мога да произнеса каквото и да било. Гледах косите му, изцапани с кръв. Не бях я забелязал преди това заради тъмнокестенявия им цвят, но сега виждах ясно няколкото сплъстени кичура.
— Сам, кой щеше да се грижи за глутницата, а? Шелби? Имахме нужда от още вълци. Вълци, които са в началото на цикъла си, за да може всичко да е наред още поне осем или десет години.
Не можех да откъсна очи от сплъстените от засъхналата кръв кичури. Но все пак успях да проговоря:
— Ами Джак?
— Хлапето с пушката — Бек сви презрително устни. — Можем да благодарим на Шелби и Сейлъм за него. Нямаше как да отида, за да го потърся. Прекалено е студено. Ще трябва сам да ни намери. Надявам се в името на всичките дяволи от ада, че няма да направи някоя глупост преди това. Дано е запазил достатъчно от разсъдъка си, за да не се мярка пред очите на хората, преди да се е стабилизирал.