Зад гърба му момичето изпищя, висок, тънък, обезсилен писък, и след поредния спазъм кожата й се покри с черна козина. Раменете й се извиха, ръцете й се опряха в пода и оттласнаха тялото й назад, за да може да застане на новите си лапи. Спомних си болката при трансформацията. Болката от безвъзвратната загуба. Болката от този последен момент, в който губех себе си, губех това, което ме правеше Сам. Тази част от мен, която можеше да запомни името на Грейс.
Изтрих рязко търкулналата се по бузата ми сълза, докато наблюдавах агонизиращото в борбата между човека и вълка момиче. Единственото, за което можех да мисля в този момент, беше благодаря ти Господи, че Грейс никога не е преминала през това.
— Бек — казах, примигвайки, преди да го погледна отново, — ще гориш в ада за това.
Не изчаках, за да видя реакцията му. Просто си тръгнах. Искаше ми се никога да не бях идвал.
В тази нощ, също както и във всяка друга, откакто бях срещнал Грейс, я държах в обятията си и слушах как родителите й се движат из хола. Напомняха ми на малки, заети безмозъчни птички, които летят край гнездото си ден и нощ, толкова увлечени в удоволствието да го дострояват с нови клечици, че така и не забелязват, че то е празно от години.
Бяха шумни — смееха се, бъбреха, тракаха с чинии в кухнята, въпреки че не бях забелязал някой от тях да е готвил, откакто бях тук. Те бяха като тийнейджъри, намерили бебе в кошница пред прага си, които просто не знаеха какво да правят с него. Щеше ли Грейс да бъде различна, ако имаше глутницата — моето семейство? Ако имаше Бек.
Още чувах думите му, потвърждаващи това, от което се страхувах. Истина беше, това бе последната ми година.
Въздъхнах:
— Краят.
Не го произнесох гласно. Просто исках да усетя формата на думата между устните си.
В нежната крепост на обятията ми, Грейс се размърда и положи лице върху гърдите ми. Вече спеше. За разлика от мен — аз трябваше да преследвам съня си като ловна плячка — тя можеше да заспи за секунда. Завиждах й.
Пред очите ми продължаваха да изплуват образите на Бек и онези хлапета. Сцената се разиграваше в главата ми хиляди пъти.
Исках да разкажа на Грейс за това. Не исках да й разкажа за това.
Срамувах се от Бек, раздирах се между лоялността към него и лоялността към самия себе си. До този момент дори не бях помислял, че това може да са две коренно различни неща. Не исках Грейс да си мисли лоши неща за човека, който ме беше отгледал, но имах нужда да споделя, да се освободя от непосилната тежест в гърдите си.
— Заспивай — промърмори тя и прокара ръка по тениската ми така, че ме накара да мисля за всичко друго, но не и за сън. Целунах затворените й клепачи и въздъхнах. Тя отново прошепна: — Шшш, Сам. Каквото и да е, може да почака до сутринта. Ако не може, значи така или иначе не си е струвало. Заспивай.
Понеже тя ми го беше казала, успях да го сторя.
Тридесет и втора глава: Грейс
7°С
Първото нещо, което Сам ми каза на следващия ден, беше:
— Време е да те изведа на нормална среща.
Добре де, всъщност първото нещо, което каза, беше: „Сутрин си очарователно рошава“. Но първите му смислени думи (отказвах да повярвам, че съм рошава сутрин) бяха тези за срещата. Днес беше неучебен ден, така че разполагахме с цялото време за себе си — съдбата явно беше решила да ни поглези. Поканата му за нормална среща беше отправена, докато разбъркваше овесена каша и гледаше през рамо към вратата. Въпреки че родителите ми бяха излезли рано за някакъв организиран от баща ми пикник, Сам продължаваше да изглежда притеснен, че ще се върнат всеки момент и ще го погнат с факли и вили.
Отидох при него и се приведох над плота, поглеждайки със съмнение към тенджерата. Не бях особено вдъхновена от идеята за овесена каша. Бях се опитвала да правя такова нещо преди и вкусът на крайния резултат беше много… здравословен.
— На среща, а? Къде ще ме заведеш? На някое интересно място, например насред гората?
Той притисна пръст към устните ми, без да се усмихва:
— На нормална среща. Нещо вкусно за ядене и забавление, забавление, забавление.