Извърнах леко глава, за да може ръката му да попадне в косите ми:
— Мда, звучи като нормална среща — казах. След това добавих със сарказъм, защото той продължаваше да гледа мрачно. — Не вярвах, че си губиш времето с нормални неща.
— Ще ми подадеш ли две купички? — попита Сам. Когато ги поставих на плота пред него, той раздели в тях кашата. Лъхна ме аромат на канела. — Наистина искам да го направим както трябва, за да ти остане някакъв истински спомен…
Млъкна и сведе глава над купичките. Раменете му бяха отпуснати. След малко вдигна отново очи към мен:
— Искам да направим всичко по правилата. Нали можем да пробваме нещо нормално?
Кимнах, взех купичката си и опитах една лъжица — усетих кафява захар, канела и нещо леко пикантно. Облизах лъжицата и я насочих към Сам.
— Нямам проблем с нормалните неща. А това чудо е лепкаво.
— Неблагодарница — промърмори той, гледайки тъжно към купичката си. — Май не ти харесва.
— Всъщност е доста добро.
— Бек ми правеше овесената каша по тази рецепта, след като се наложи да поразнообразим нещата, които ям, защото се пристрастих към яйцата.
— Бил си пристрастен към яйца?
— Бях странно хлапе — отвърна Сам и посочи към купичката ми. — Сериозно, ако не ти харесва, не се чувствай длъжна да го ядеш. Когато си готова — тръгваме.
— И къде ще ходим?
— Изненада.
Това ми беше достатъчно. Кашата беше ометена за секунди и вече чаках край вратата с шапка, палто и раница в ръка.
За първи път тази сутрин Сам се разсмя и аз установих колко съм щастлива да чуя този така липсвал ми звук.
— Като кученце си. Все едно подрънквам с ключовете си, а ти подскачаш край вратата и си чакаш разходката.
— Бау!
Той ме потупа по главата, докато прекрачвахме през прага на топлия дом към студа на пастелната утрин. Когато се качихме в бронкото и излязохме на пътя, попитах отново:
— Значи няма да ми кажеш къде отиваме?
— По никой начин. Единственото, което ще сторя, е да те помоля да си представиш, че съм направил това още в първия ден, когато се срещнахме. Че съм те завел на романтична среща, наместо да лежа прострелян и кървящ на верандата ти.
— Нямам особено богато въображение.
— Аз имам. Ще си го представям вместо теб — толкова силно, че ще повярваш и ти. — Той се усмихна, за да ми покаже, че въображението му вече е започнало да работи, но в тази усмивка имаше толкова много тъга, че гърлото ми се стегна. — Ще бъда галантен млад мъж, който се грижи за своята дама, и така моята вманиаченост по теб вече няма да ти се струва толкова плашеща.
— О, повярвай, моята е по-плашеща — погледнах през прозореца. От сивото небе бавно и някак неохотно се сипеха снежинки. — Сигурно имам този… как се казваше? Синдромът, който те кара да се идентифицираш с хората, които са те спасили.
Сам стигна до разклона, водещ към училище и зави в противоположната посока.
— Да нямаш предвид синдрома Мюнхаузен, при който жертвите на отвличане започват да се идентифицират с похитителите си?
Поклатих глава:
— Не е същото. Освен това синдромът Мюнхаузен май беше симулирането на някаква болест, за да привлечеш внимание.
— Така ли? Може. Просто ми харесва да произнасям „Мюнхаузен“. Чувствам се така, сякаш наистина говоря на немски.
Разсмях се.
— Улрик беше роден в Германия — припомни ми Сам. — Беше същински извор на интересни детски приказки за върколаци. — Той зави по централния път към центъра и започна да се оглежда къде да паркира. — Казваше, че някога хората напълно доброволно са искали да бъдат ухапани.
Зад прозорците на бронкото се нижеха сградите на Мърси Фолс. Магазините, издържани във всички нюанси на кафяво и сиво, изглеждаха още по-кафяви и сиви под оловното небе. Зимата беше зловещо близо, въпреки че беше едва октомври. Никъде не се виждаше зеленина, а листата на някои от дърветата край пътя бяха опадали съвсем и оголените им черни клони допълваха неприветливия пейзаж, изпълнен със студ, тъга и бетон.
— Защо са искали това?
— В приказките те са се превръщали във вълци, за да крадат овце и други животни, когато храната не им е достигала. А някои от тях са се трансформирали просто защото им е било забавно.
Наблюдавах лицето му и се опитвах да доловя емоциите в гласа му:
— А забавно ли е наистина?