Той отклони поглед… сякаш засрамен от това, което предстоеше да каже. Поне така си помислих, преди да установя, че просто гледа през рамо, за да паркира на задна пред редица от магазинчета.
— На някои от нас изглежда им харесва много, може би повече от това да бъдат хора. Шелби обожава да бъде вълк, но както съм ти казвал, причината за това най-вероятно се крие във факта, че човешкият й живот е бил отвратителен. Не знам, нямам отговор на това. Вълчата половина от битието ми вече е толкова неизменна част от мен, че не мога да си представя какво е да живееш без нея.
— Това добре ли е или зле?
Сам ме погледна с жълтите си очи:
— Липсва ми човешката ми същност. И ти ми липсваш. През цялото време.
Сведох очи към ръцете си:
— Преувеличаваш.
Той се протегна и докосна косата ми, прокара ръка надолу и улови крайчетата на няколко косъма между пръстите си. Дълго ги гледа, сякаш те щяха да му кажат тайните на Грейс на своя тъмнорус език. Бузите му отново поруменяха, продължаваше да се изчервява, когато ми правеше комплименти.
— Не преувеличавам — каза тихо. — Но ми е трудно да говоря за тези неща, защото точно в този момент дори не мога да си спомня какво беше усещането от това да съм нещастен.
Нямах ясна представа защо стана така, но тези му думи накараха очите ми да се насълзят. Примигнах бързо, доволна, че той все още гледаше косата ми.
Известно време стояхме в мълчание. После Сам заговори отново:
— Не си спомняш нападението.
— Моля?
— Изобщо не си спомняш нападението на вълците, нали?
Намръщих се и придърпах раницата в скута си, изненадана от рязката смяна на темата.
— Не знам. Може би. Помня, че имаше много вълци, далеч повече, отколкото навярно са били в действителност. Помня и теб… как стоиш някъде зад другите, а после докосваш ръката ми… — Сам ме докосна по ръката. — … И бузата ми… — Той ме докосна по бузата. — … Докато другите вълци бяха… груби. Предполагам, че са искали да ме изядат, нали?
Гласът му беше мек:
— Но не си спомняш какво се случи след това? Как оцеля.
Опитах се да си спомня. Виждах само отделни проблясъци.
Сняг, кръв, дъх върху лицето ми. После писъците на мама. Трябваше да има още нещо, което да допълва картината. Трябваше някак да съм стигнала от гората до къщата. Опитах да си представя как съм газила през преспите, ранена, залитаща…
— Ходех ли?
Той ме гледаше, очаквайки сама да отговоря на въпроса си.
— Знам, че не съм. Не мога да си спомня. Защо не мога да си спомня? — Усетих, че се изнервям, ядосвах се на неспособността на собствения си мозък да ми даде информацията, която исках от него. Задачата не изглеждаше чак толкова трудна. Всичко, което помнех обаче, беше миризмата на Сам и непознатата ми до този момент паника в гласа на мама, която крещеше нещо по телефона.
— Не се притеснявай. Няма значение — прекъсна той напрегнатото ровене из спомените ми. Само дето най-вероятно имаше.
Затворих очи, припомняйки си уханието на горите в онзи ден, усещането, че се нося обратно към къщата, обгърната от нечии ръце… Рязко отворих очи.
— Ти си ме носил!
Сам ме гледаше напрегнато.
Усещането беше такова, сякаш си припомнях обърканите, полусънни видения от моментите, когато съм имала наистина висока температура:
— Но ти си бил човек — промълвих. — А аз помня, че те видях като вълк. Трябва да си бил човек, за да си ме носил. Как си го направил?
Той безпомощно сви рамене.
— Не знам как съм се трансформирал. Случи се по същия начин, както когато бях прострелян, а ти ме намери пред къщата си в човешкия ми облик.
Усетих как нещо трепва в гърдите ми. Плаха надежда.
— Можеш да се трансформираш по своя воля?
— Не. Случвало ми се е само два пъти. Не съм успявал да го сторя след онзи случай, независимо колко отчаяно съм го желаел. А повярвай ми, искал съм го от дъното на душата си.
Сам изгаси двигателя на бронкото, сякаш за да ми покаже, че този разговор е приключил, и се пресегна към раницата ми, за да си вземе шапката. Стоях на тротоара и го чаках, докато заключваше колата.
Той я заобиколи, за да дойде при мен, и замръзна на място.
— Всемогъщи Боже, какво е това?
Чукнах с палец и показалец разноцветния помпон:
— На нашия език го наричаме шапка. Пази ти топличко на ушите.
— Всемогъщи Боже — повтори Сам, пристъпвайки към мен. Взе лицето ми в ръце, докато ме разглеждаше с видим интерес. — Ама това е ужасно сладко. — Целуна ме, погледна шапката ми и след това ме целуна отново.