След това усетих дъха му в ухото си и миг по-късно чух съвсем тихия му глас. Аз съм сам на този свят, но самотата не ми е достатъчна, за да направя всеки час свещен. Нищожен съм аз, но не достатъчно нищожен, за да бъда просто вещ за теб, обвита в мрак и тайнственост. Искам своя собствена воля, която да ме води, когато трябва да действам. Той направи дълга пауза, нарушавана само от странно хрипливия звук на дъха му. А в тишината на тези неподвижни времена, затаили дъха на своите секунди, защото нещо фатално се приближава, аз бих желал да бъда с някого, който знае тайните ми. Или да остана сам. Искам да се отразяваш в мен и никога да не бъда толкова сляп или толкова стар, че прелестният ти образ да избледнее в моите мисли. Копнея да се разкрия изцяло. Не искам нищо от мен да остане загърнато в булото на тайните, защото тези загърнати места, те са просто лъжи.
Извърнах лице към неговото, с все така затворени очи, и той притисна устните си към моите. Отдръпна ги лекичко само за кратък миг, в който чух как оставя внимателно книгата на пода, след което обви ръце около мен.
Устните му бяха хладни, ухаеха на мента и зима, но ръцете му, толкова топли и нежни върху шията ми, обещаваха дълги летни дни. Обещаваха вечност. Главата ми се замая, сякаш не ми достигаше въздух, сякаш някой крадеше дъха, който си поемах. Сам се бе облегнал назад и ме придърпа към себе си, като продължаваше да ме целува отново и отново, толкова нежно, сякаш устните ми бяха цвете и ако ги докоснеше по-грубо, цветето можеше да се прекърши.
Не знам колко дълго стояхме прегърнати на това диванче, неспирно даряващи се с целувки, преди Сам да забележи, че плача. Усетих как се поколеба, когато усети солта върху езика си, преди да осъзнае какво означава този вкус.
— Грейс. Плачеш ли?
Не казах нищо, защото думите само биха направили причината за сълзите ми по-реална. Сам ги докосна с палец, придърпа ръкава си и внимателно ги избърса.
— Грейс, какво не е наред? Сбърках ли някъде? — Жълтите му очи търсеха по лицето ми някакъв знак, който да обясни тъгата ми. Просто поклатих глава. На долния етаж чух как звънчето над входната врата оповести влизането на нов клиент. Всичко това ми се струваше толкова далечно.
— Не — казах най-сетне, избърсвайки още една сълза от окото си, преди да се е търкулнала. — Не, всичко, което правиш, е чудесно. Просто… — Не можех да го кажа. Не можех.
Сам дори не трепна:
— Просто това е последната ми година.
Прехапах силно устни и избърсах още една сълза.
— Не съм готова за това. Никога няма да бъда готова.
Той не каза нищо. А може би нямаше нищо за казване. Наместо това ме прегърна отново, но този път положи лицето ми на гърдите си и започна да ме гали с ръка по косите — непохватно, но успокояващо. Затворих очи, заслушана в туптенето на сърцето му, докато моето собствено не влезе в същия ритъм. Най-накрая той положи буза върху главата ми и тихичко промълви:
— Нямаме време за тъга.
Слънцето грееше ярко, когато напуснахме книжарничката, и аз с изненада установих колко много време е минало. В унисон с тази мисъл, стомахът ми изкурка отчаяно.
— Обяд — казах. — Веднага. Ако не побързаме, ще умра на място от глад и ще ти тежа на съвестта.
— Не се и съмнявам. — Сам взе малката торбичка с новите ми книги и се обърна, за да ги остави в бронкото, но замръзна на половината път към колата с очи, втренчени в нещо зад гърба ми. — По дяволите! Приближаваща заплаха.
Той ми обърна гръб, за да постави книгите на задната седалка, опитвайки се да остане максимално незабележим. Извърнах се и застанах лице в лице с Оливия. Косата й бе разрошена, а самата тя изглеждаше уморена. Брат й Джон се появи зад нея и ме дари с широка усмивка. Бях го виждала за последно, преди да срещна Сам, и сега се запитах как изобщо съм могла да смятам, че изглежда добре. Имаше скучен и обикновен вид, особено сравнен с черния перчем на Сам и златистите му очи.
— Здравей, красавице — поздрави Джон.
Това накара Сам бързо да се обърне. Не тръгна към мен, но не се и налагаше — блясъкът в жълтите му очи и напрегнатата стойка накараха Джон да спре насред крачка. За един много кратичък миг през главата ми премина мисълта, че Сам може би е опасен, че може би полага доста повече усилия, за да укротява вълка в себе си, отколкото показва.
Странното изражение на Джон ме накара да се запитам дали през всичките тези месеци в шеговитото му флиртуване с мен не е имало далеч по-малко шега, отколкото смятах.